В онзи момент Елисън бе действал под влияние на гнева си. След успокояването си щеше да открие някакъв друг начин, за да изрази неудовлетворението си. Най-вероятно на Ройбън му предстоеше подобен побой, само че този път без предпазни облекла.
След поредната изрината лопата Хилфред подуши въздуха. В него се носеше ароматът на дим: изгоряло дърво. Кухненските пещи поглъщаха цепеници целогодишно, но есенно време уханието се отличаваше със специфична сладост.
Юношата забоде лопатата, протегна се и погледна към замъка. Украсата за есенното празненство почти бе завършена. Празничните знамена вече бяха окачени; по клоните на околните дървета висяха пъстри фенери. Тази есен ежегодното празненство щеше да бъде двоен празник, защото щеше да послужи и за церемония по посрещането на новия канцлер. Нуждата от двойно подобрение бе наложила допълнителното украсяване с различни по форма тикви и зърнени снопи. А недостигът на столове бе довел до обсипването на помещенията със снопове слама. През последната седмица непрекъснато бяха пристигали селски коли. Атмосферата на предстоящ празник определено бе заразителна. Самият Ройбън не беше в списъка на поканените, но това не му пречеше да знае, че празненството ще бъде великолепно.
Той се загледа към кулата, в последно време запленила вниманието му. Кралското семейство обитаваше горните етажи на двореца, където малцина биваха допускани непоканени. Самата кула се издигаше със съвсем малко над останалата част от замъка — или поне в действителност. За погледа на Хилфред тя бе придобила величествена височина. Сега той присви очи с надеждата да различи силует зад прозореца. Напразна надежда, тъй като през деня имаше малка вероятност да види нещо.
Юношата въздъхна и отново се върна в конюшнята. В действителност той харесваше работата сред коне. В по-хладните дни мухите бяха малко и торът оставаше сух, с твърдината на стар хляб, който почти не миришеше. А и простата работа му позволяваше да изпита удовлетворение. Заобикалящата го компания също представляваше друг плюс. Конете не се интересуваха от произхода и от наличието на брачни свидетелства. Те винаги го посрещаха с топло пръхтене и допираха муцуни до гърдите му. Те бяха идеалното обкръжение, с което да прекара един есенен следобед. Е, почти.
Хилфред съзря изключението почти едновременно с мисълта си за него.
През вратата на конюшнята той бе видял тъмночервената рокля на принцесата. Съзирането й породи обичайния ефект: за няколко мига юношата забрави да диша, а когато се размърда отново, движенията му бяха тромави. За щастие не бе му се налагало да разговаря с нея. В подобен случай езикът му би се заплел по начин, пред който неловките пръсти биха изглеждали умели. Той я бе наблюдавал с години — години от натрупани мигове, в които тя се качва в някоя карета или посреща гости. Хилфред я бе харесал още в първия момент, в който я бе видял. В гласа й се бе долавяла неизменна усмивка, дори и в случаите, когато лицето й бе оставало сериозно. В неговите очи тя не беше човек, а фея: въплъщение на самата красота. Редки бяха моментите, в които имаше възможност да я зърне, но точно това ги правеше толкова специални.
И сега той не можеше да откъсне очи от нея. Почти тринадесетгодишна, принцесата се бе изравнила по височина с майка си. Но походката и движенията на бедрата й под роклята показваха, че тя е вече по-скоро дама, отколкото момиче. Все още си оставаше слаба и дребна, но вече бе различна.
Ройбън си мечтаеше как ще я срещне на двора, където той ще й налее вода от кладенеца, за да напълни чашата й. Тя ще се усмихне и ще му благодари. При подаването на вече опразнената чаша пръстите им ще се докоснат. Той ще усети топлотата на кожата й и за пръв път в живота си ще познае радостта.
— Ройбън! — Иън, един от конярите, го шляпна по рамото с камшик. Болката бе достатъчно силна, за да остави белег след оттеглянето си. — Стига си броил мухите, лопатата няма да се размаха сама.
Хилфред безмълвно се върна към работата си. Днес вече си бе научил урока и затова работеше с наведена глава. Принцесата нямаше да може да го зърне във вътрешността на плевнята, но при всяко изхвърляне на лопатата юношата получаваше възможност да я види. Роклята, която носеше сега, бе от калианска коприна, подарък за рождения й ден заедно с коня. За Ройбън Калис бе някакво митично място, разположено много далеч и изпълнено с джунгли, гоблини и пирати. Сигурно бе магична земя, защото роклята проблясваше с всяко нейно движение, а цветът по възхитителен начин подчертаваше косата й. Тази одежда бе особено красива и поради друга причина: за разлика от всички нейни предишни одеяния, тази рокля бе предназначена за жена.