— Хубаво. — С помощта на Гуен Ройс се бе обърнал да си върви.
— Дошъл си чак тук, за да попиташ само това? — бе казал Ейдриън.
— Беше ми скучно.
— Той почти не спеше от тревога — бе казала Гуен.
Ройс се беше намръщил.
— Просто исках да се убедя, че тези хора…
— Велики Марибор. — Ейдриън удивено бе поклатил глава. — Те ни спасиха. Можеш да им имаш доверие.
По време на обратния път бинтовете на Ройс бяха подгизнали от кръв и се бе наложило тя да смени превръзката. Бе се наложило и лекарят да зашие раната му наново, защото някой преди това я бе тропосал по изключително неумел начин.
Докато тя бе поставяла новите ивици, той бе стиснал ръката й.
— Ако замисляш нещо… ако възнамеряваш да… — Ройс се бе поколебал. Захватът му бе слаб и треперещ. Бе личала някаква вътрешна борба. — Защо го направи? Защо ни помогна?
— Вече ти казах.
Лицето му не се бе променило. Той не й бе повярвал.
Гуен се беше усмихнала.
— Нещо не е наред. Мога да те уверя, че аз не съм от хората, които би искала да измамваш. Разбра ли ме?
Тя бе кимнала.
— Хубаво. — Ройс я бе пуснал. — И те съветвам да бъдеш внимателна, защото цял свят ни търси.
Ройс не бе предоставил подробности, но Гуен се бе досетила, че двамата са издирвани бегълци. Под своя покрив тя бе приютила престъпници: ако бъдеше заловена, очакваше я бесилката.
Тези месеци се бяха оказали най-напрегнатите от живота й. Никога досега Гуен не бе изпитвала подобна смесица от ужас и еуфория. Тя бе прекарала дни в издирване на слухове за мъж, крещял за помощ на улицата след бурята, за да ги опровергае. Нощите й биваха прекарвани в грижи за Ройс. По време на това двамата бяха водили кратки — и често неразбираеми — разговори. Той все още бе много слаб и се бе нуждаел от помощ за всичко. Бе личало, че това го измъчва повече и от раните му.
В началото той бе мълчал почти непрекъснато. Но с течение на времето двамата бяха започнали да разговарят на незначителни теми — готвене, наскоро падналия сняг, Зимния фестивал.
— Вие сигурно празнувате пищно — бе рекъл Ройс. По онова време той се бе възстановил достатъчно, за да може да сяда. Двамата бяха разговаряли под светлината на свещ. — Сред много близки, приятели и песни.
Гуен бе забелязала нотка на тъга и дори яд в гласа му. И бе поклатила глава.
— Никога не съм празнувала. Двете с майка ми непрекъснато пътувахме, често сами, и не ни оставаха пари за пируване. Откакто тя умря — Гуен бе свила рамене, — аз се боря да оцелея. Трудно е да празнуваш, когато трябва да избираш между робство и гладна смърт.
В този момент той бе изглеждал изненадан и я бе погледнал подозрително.
— Не ми изглеждаш като примряла от глад.
— Не и сега. Накрая реших, че повече не искам да бъда жертва. В един момент се уморих от страха.
Тогава той бе протегнал ръка и леко бе стиснал нейната — първият му безпричинен допир. Злобата върху лицето му бе отстъпила на състрадание. Не съчувствие, но разбиране. В онзи миг тя едва не бе заплакала.
До този момент тя бе изпълнявала ролята на вярната дъщеря, противната калианка, курвата. Дори момичетата — които знаеха по-голямата част от историята й — гледаха на нея като на героиня или на опортюнистка, в зависимост от настроението им. В очите на Ройс тя бе могла да зърне същата болка от борбата за оцеляване. Двамата си приличаха, родени в различните краища на света, но с еднаква същина. Тогава тя бе усетила, че се влюбва.
Това бяха най-личните думи, които двамата си бяха разменили. Гуен се бе надявала, че той ще разкаже повече за себе си, но той така и не бе го сторил. По казваното от него и Ейдриън тя бе отгатнала, че двамата са крадци. Но точно тя нямаше право и намерение да ги съди.
Тя така и не бе му казала за способността си да разчита бъдещето. Не бе споменала и за предсказанието, включващо него. След онзи допир до ръката й тези неща се бяха превърнали в нещо незначително — неща от миналото, което тя предпочиташе да забрави. Най-сетне той бе дошъл при нея; стореното от него бе изгубило значението си.
Двамата се бяха възстановявали, а вън снегът се бе трупал. По-късно те бяха започнали да слизат долу, при огнището, където бяха пели песни и разказвали истории. Всъщност, само Ейдриън бе правил това. Ройс бе имал навика да седи мълчаливо край нея — винаги край нея. Освен това Гуен не бе пропуснала острите погледи, които той бе хвърлял на Диксън.