Диксън бе местен колар със силен гръб и слабост към Гуен, който бе помогнал в ранните дни на публичния дом. Впоследствие той бе останал като неофициален пазител.
Една вечер, два месеца след пристигането им, двамата с Ройс бяха седели в спалнята. Навън отново бе валял сняг.
— Слушай — бе казал той и се бе поколебал. Това бе често явление при него, сякаш водеше спор със себе си. — Ти не си била длъжна да ни помагаш. Не е трябвало. За теб няма никаква полза да го правиш. Ти похарчи пари, за да платиш за лечението и изхранването ни. Да не говорим за времето, през което иначе би могла… Както и да е. — Той бе въздъхнал и бе поклатил глава. — Рядко ми се налага да го правя, но искам да ти благодаря.
Тя бе изчаквала. Бе си помислила, че той ще я целуне. Бе се надявала, че ще обгърне ръце около нея, ще й се обясни в любов и ще заяви, че ще остане с нея завинаги. Но той не бе направил това. Бе й казал, че двамата с Ейдриън ще си заминат на разсъмване.
На следващата мразовита утрин бе й се струвало, че част от сърцето й си отива. Тогава тя бе стискала зъби, за да не изтърве нещо или, още по-лошо, да не започне да плаче. Пророчеството никога не й бе обещавало нищо. Тя сама си бе въобразила, че нему е отредено да бъде нейна орис. Въпреки това тя се бе надявала. И бе продължавала да се надява, загледана в двата отдалечаващи се силуета.
Тя се бе молила за връщането им.
Но защо сега? Защо сега, когато не мога да се покажа пред него?
Гуен не искаше Ройс да я види в подобно състояние. Може би това бе глупаво и напразно от нейна страна. Но имаше голяма вероятност той да поиска да научи повече за станалото и да подири отмъщение. Мъжете винаги правеха така. В диренето на мъст той щеше да докара смъртта си, а тя нямаше намерение да допусне това. По-добре беше той да си мисли, че тя не се интересува от него — това бе за предпочитане пред истината. В противен случай той щеше да свърши като Диксън. Или по-зле.
Защо сега? И къде е Роза?
Тропването на предната врата накара сърцето й да трепне. До нея достигнаха високи гласове, но прекалено неясни за различаването на отделни думи.
Гуен със залитане се изправи на крака и посегна към таблата на леглото, за да запази равновесието си. Трудно й беше да се придвижва, опряна само на една ръка; ясното виждане също представляваше предизвикателство. И двете й очи бяха подути; дясното бе изцяло затворено. А и плачът определено не бе помогнал.
От коридора се чуваше значително по-добре.
— … не знаем. Това е всичко, което той каза. — Това беше гласът на дърводелеца Уилям.
— Ами Роза? — попита Мей.
— Мислех, че вече се е върнала. — Подир кратко мълчание Уилям продължи. — Лорд Екзитър е възложил на всичките си хора да я търсят. Даже е зачислил нови пълномощници.
Джолийн се появи на върха на стълбището и се сепна, защото не бе очаквала да види Гуен.
— Всичко е наред. Бил е дошъл — каза тя.
Гуен кимна и позволи да бъде отведена обратно в спалнята.
— Ти трябваше да спиш — с престорена строгост я смъмри Джолийн. — Нали така нареди докторът.
— Не трябваше да я пускам — промълви Гуен. В момента другата жена й помагаше да се отпусне върху кревата.
— Как би могла да знаеш? Ставаше дума за двореца. Можеш ли да откажеш на тях? Освен това бе поръчана за изненада. — Джолийн я зави. — Роза е млада и глупава. Най-вероятно се е сгушила край някой оръженосец, който я е почерпил с хубаво вино. Или някой барон я е качил в скъпата си карета и я е отвел в провинциалното си имение. Сигурно тя заработва цели торби със злато, докато ние се тревожим.
— Трябваше да се досетя. Но не очаквах, че ще се случи толкова скоро, защото Роза още не…
— Какво не е била? — подкани я другата.
— Още не се беше влюбила.
Джолийн притисна длан до челото й.
— Малко си топла. Ще помоля лекаря да намине отново.
Гуен понечи да отвърне, че е добре, но усети колко глупаво щеше да прозвучи.
— Нямам треска — наместо това каза калианката. — И не бълнувам. — Но не можеше да обясни, че е съзряла бъдещето върху дланта на Роза. — Просто се тревожа.
— Като всички нас. Тя заслужава да взема колана на Грю и да я нашляпам здравата. Не мога да повярвам, че може да прояви подобна непредпазливост. Трябва да знае, че по това време ще сме се побъркали от притеснение. — Джолийн се зае да намачква възглавницата и се увлече.
— Мисля, че тя има неприятности. Сериозни неприятности.
Другата кимна.
— Аз също мисля така. — И подир кратко мълчание добави — Струва ми се, че това се отнася до всички ни. А вече дори не разполагаме с Диксън, който да ни пази.