— Непрекъснато се сблъскваме — изрече тя. Гласът й бе напевен и красив.
— Простете. — Хилфред се поклони и побърза да добави: — Ваше Височество.
Ариста погледна към шлема в ръката му.
— Отиваш да закусваш?
Вътре той бе натъпкал сирене, ябълка и месо.
— Да, нещо такова.
— Добър апетит.
Макар и сбогувала се, тя оставаше неподвижна.
Едва след секунда Хилфред осъзна, че е застанал на пътя й.
Той се чувстваше като глупак, докато гледаше как тя се отдалечава. Защо винаги объркваше всичко пред нея?
В следващия момент огорчението го връхлетя още по-силно, защото юношата осъзна, че тромавостта му е без никакво значение. Тя беше принцеса и никога нямаше да бъде негова. Тя щеше да се омъжи за някой принц, херцог или крал. Щеше да напусне двореца, махайки от прозореца на каретата си, и щеше да изчезне безвъзвратно — поне за него.
Той винаги бе знаел, че тя е недостижима за него. В бляновете си дори не бе я докосвал — с изключение на онзи момент, в който пръстите им биха се срещнали при подаването на чаша край кладенеца. Евентуална целувка му се струваше прекалено нелепа дори и за мечтите му. Ройбън копнееше единствено да стори нещо, с което ще я накара да го забележи в добра светлина. И на раздяла тя да поглежда към него със съжаление за обикновения му произход.
Хилфред не смяташе, че подобно желание е неосъществимо — едничък момент на признание, в който тя го вижда по начина, по който той виждаше нея. След този миг той би понесъл остатъка от живота си в мълчаливо страдание.
През остатъка от пътя той пое по коридорите на прислугата, с пронизано сърце. Преди подземието спря, за да вземе фенер.
Тъмниците бяха празни. Килиите рядко приютяваха затворници, и то не за дълго. В Медфорд правосъдието биваше раздавано бързо. Крадците губеха определена бройка от пръстите си. Длъжниците биваха бити. Убийците увисваха на бесилото. Саботьорите губеха крайниците си, а предателите биваха разчеквани. Тъмницата изпълняваше ролята на временен приют за обречените. А тъй като в последно време обесванията биваха провеждани почти веднага, затворът се превръщаше в идеалното скривалище.
Ройбън се отправи към последната килия: тя имаше Г-образна форма и бе изключително подходяща за целта, защото ъгълът бе скрит от прозореца. Ключът за тази килия обикновено висеше на една връзка, оставена над стълбището на тъмницата; понастоящем юношата го носеше със себе си. Той заключваше Роза, за да не позволи на друг да влезе при нея. Доколкото знаеше, това бе единственият ключ.
Очаквано, тя все още се намираше в килията, свита край стената, омотана в донесеното й одеяло.
— Добро утро, Роза. Как си?
Тя отвори очи и премигна срещу светлината. Това бе първият път, в който Ройбън можеше да я огледа на спокойствие. Девойката определено бе красива; без грима очевидно би изглеждала много по-добре (определено, защото той се бе размазал от сълзите й). Върху бузата й имаше синина, а върху крайниците й бяха останали драскотини от снощното слизане.
— Вече е утро?
— Да. — Той коленичи пред нея. — Гладна ли си? Донесох ти храна.
Роза се надигна, за да надникне в шлема, и веднага захапа сиренето.
— Благодаря ти — промърмори тя.
Хилфред й подаде и малък мях със слабо вино. След като отпи, младата жена попита:
— Какво става? Кралят жив ли е?
— Кралят е добре. Доколкото можах да видя, нищо не се е случило през нощта. Но всички те търсят.
— Защо? Аз не съм направила нищо.
— Не зная.
— Какво каза баща ти?
— Още не съм говорил с него. Той беше дежурен цяла нощ и не се прибра.
— Не си казвал на никого за мен?
Ройбън поклати глава.
— Размишлявах над думите ти. Онази кула е част от кралските помещения. Само на охранителите и благородниците се разрешава да се качват над третия етаж. Онези, които си чула, или са били част от пазачите, или са били някакви благородници. Боя се да не попадна на грешния човек.
— Какво ще правим? Ще остана да чакам тук?
— Съжалявам. Сигурен съм, че не е никак удобно, но това е най-безопасното място, което съм способен да ти осигуря. Друго не можах да измисля.
Тя кимна, макар разочарованието й да личеше.
— Дължа живота си на теб. Благодаря ти.
Поне в това тя бе искрена. Но думите й го накараха да се почувства неловко: Хилфред не бе свикнал да получава благодарност.