— Както желаеш. — С бърза крачка Олрик пое обратно по хълма, забравяйки ябълката си.
А Моувин бе започнал да обикаля Ройбън и да го оглежда преценяващо.
— Искаш ли да изпробваш новата екипировка? — попита той. В очите му блестеше весело пламъче. — Все пак обещах да те обуча.
Ройбън се чувстваше като обикалян от жилещо насекомо с неясни намерения. До съвсем неотдавна впечатленията му от благородниците не бяха добри.
— Помислих, че се шегувате. Освен това трябва да…
— Става ли дума за фехтовка, Пикърингови не се шегуват. Вади меча.
Макар да бе сигурен, че му предстои поредното унижение, Ройбън изтегли оръжие. Металът звънна по необичаен начин — мелодично и смъртоносно.
— Защитавай се.
Хилфред повдигна меча. Това оръжие бе много по-леко от тренировъчните.
— Мили Марибор, това ли наричаш стойка? Учили ли са те изобщо? Фанън!
По-малкият брат се приближи до Ройбън и се зае да размества позицията му. За начало момчето хвана глезените му и го накара да раздвижи крака:
— Измести левия крак назад и го извърти — настави той. — Изнеси десния напред.
Хилфред се чувстваше неудобно в новата си странична позиция.
— Добре, сега леко присвий колене — съвсем леко — и застани на пръсти. Добре. Сега ме нападни — заръча Моувин.
Остър като бръснач.
Ройбън замахна предпазливо, а Моувин повдигна вежди.
— Шегуваш ли се?
— Мечът е много остър. Не бих искал да нараня благородник и…
Моувин подбели очи и поклати глава.
— Шансът ти да ме нараниш се равнява на вероятността да се омъжиш за принцесата. Хайде.
Хилфред знаеше, че Моувин не е влагал обидно значение в думите си. Момчето нямаше как да знае за болката, която бе му причинило с тези си думи. Въпреки това казаното улесни нападението му.
Юношата пристъпи напред и замахна двукратно. Моувин го спря.
— Това не е брадва, Хилфред. Мисли за меча като за дълъг нож. Няма да седнеш да сечеш хляб, нали? В момента използваш дълъг режещ ръб. Режи, промушвай, използвай и китката, а не само ръката.
— Той дори не държи меча правилно. — Фанън посочи към юмрука му.
Двамата братя продължиха да го наставляват. След като му показаха правилния захват, те отново насочиха вниманието си към краката му. Хилфред трябваше да привикне да плъзва крака, а не да пристъпва. Последваха намушкванията и защитните движения.
В един момент Фанън се отегчи, грабна ябълката и приседна на пейката край розовите храсти. Там захапа плода и започна да драска нещо в малка книжка.
Моувин го погледна с неодобрение.
— Пак ли съчиняваш стихове?
Братът не му обърна внимание.
— Добре, Хилфред, да опитаме отново, само че този път се постарай…
— Простете. Наистина оценявам помощта ви, но имам важна работа.
Моувин посърна.
— Съжалявам. Наистина трябва да вървя.
Момчето въздъхна.
— Не свършихме кой знае колко, но поне Олрик може да спи по-спокойно, защото ще знае, че поне един от войниците му знае как се държи меч. Късмет на дежурството.
Тъй като Ройбън се затрудняваше да избере начин на оттегляне, той се спря на почтително свеждане на глава, преди да се затича към помещенията на войниците. Баща му сигурно се беше върнал.
Новият меч го удряше по бедрото на всяка стъпка. Хилфред се усмихна. Принцът му беше дал меч. Принцът! А Пикърингови го бяха научили да се сражава — бяха му предали истински урок, а не обикновено пребиване.
Въодушевлението му бе смекчено от мисълта, че те го използват, за да се измъкнат. Тримата си подсигуряваха бягство, като се преструваха на негови приятели. Благородниците не се сприятеляваха с обикновени войници.
И все пак мечът бе хубав. Имаше вероятност да му го оставят. Освен това той трябваше да признае, че след обясненията на двамата братя се чувства малко по-уверен. По време на предишното си обучение не бе разбрал много — наставниците бяха прекарвали цялото си време край благородниците, а той бе трябвало да наднича над раменете им. Освен това сблъсъците му с Моувин представляваха първите му тренировъчни дуели; по-рано никой не бе искал да бъде негов партньор.
— Къде беше, момче? — изръмжа Ричард Хилфред още при влизането му.
Ройбън познаваше този тон — остро обвинение, поднесено с военна отсеченост. Баща му седеше край масичката, гол до кръста и бос. Дрехите му бяха захвърлени върху пода. Юношата никога не бе виждал бащината си униформа да докосва пода. Смачканата туника му приличаше на труп.
— Вземах си ризницата и…
Баща му се надигна и го зашлеви с левия си юмрук. Ударът бе нанесен с опакото на ръката, но зад него бе вложена тежест. Ройбън полетя към пода и глухо си удари главата във вратата. Не бе сигурен за източника на глухия удар.