— Какво съм ти казвал за набиването на очи? Какво ти казвах за аристократите? Глупак.
Едва сега юношата забеляза, че баща му стиска непрозрачна бутилка в дясната си ръка. Може би затова бе го ударил с лявата. Може би не бе го ударил с пълна сила, за да не му се налага да оставя бутилката.
Въпросната бутилка бе повдигана в този момент. Наложи се Ричард да издигне дъното значително.
— Нямаш представа какви са тези негодници — изръмжа той. — В мига, в който се смесиш с тях…
Баща му изрита леглото си, събаряйки възглавницата. Подир това се настани обратно край масичката, обърса нос в ръка и отново отпи. Откъде ли бе намерил бутилката? Бутилките с етикети бяха скъпи, прекалено скъпи за войниците — дори и за онези от кралската гвардия.
— Чест не съществува, Рой. Кавалерството е шега, измислица на никакъв поет. Шепа лански сняг. Кокошка, която снася златни яйца. Благородниците се преструват, че я пазят за себе си, а в действителност пазят лъжа. Запомни това, момче!
Ройбън се надигна. Лицето го болеше; устата му бавно се изпълваше с кръв от прехапаната буза. Юношата остана притиснат до вратата: стаята бе малка и баща му можеше да го достигне само с една крачка.
— Вземай каквото можеш да получиш. Кради онова, което може да ти се размине. Не се доверявай на никого. И не се влюбвай в никого. Това е най-гнусното. Любовта е нещо отвратително. Оставиш ли й се, тя те разяжда. Размътва ти главата. Кара те да предадеш себе си. И за какво? За какво? Всеки ден аз рискувам живота си за него, а какво прави той? Къде е той, когато аз се нуждая от него? — Той примлясна и въздъхна. — Всеки е сам за себе си. Прави и ти така, ако искаш да оцелееш.
Ройбън бе опрял връхчетата на пръстите си върху вратата, а езикът му опипваше раната в бузата. Страхуваше се да помръдне или да проговори, но знаеше, че трябва да го стори. Дори и ако с това щеше да си навлече нов удар, дори и с дясната ръка. Дори и ако баща му забравеше, че още стиска бутилката. Може би вестта щеше да го накара да се опомни.
Видът на захвърлената униформа го караше да се съмнява.
Баща му тежко се отпусна на стола, което Ройбън взе за добър знак. Той надали щеше да се надигне, само за да си направи труда да убие сина си.
— Макар да не виждам как ще оцелееш. Всички, отраснали край полата на жена, ги бива единствено за търговци. Меки розови прасенца, които мислят прекалено много. Старай се да не мислиш прекалено. Това също ще ти докара неприятности.
Белегът от лявата страна на лицето му се движеше с леко забавяне сред бръчките. Вцепенената кожа реагираше със закъснение и се виеше като змия. Баща му казваше, че някакъв огромен лудак се нахвърлил върху краля, убивайки трима с един замах. Двама от оставащите телохранители побягнали. Единствен Ричард Хилфред останал на пътя му. Така си спечелил този белег. Преди раната да зарасне, през цепнатината в бузата си можел да свирука. Но кралят останал жив.
— Татко?
Баща му не повдигна очи. Той бе загледан в бутилката, която държеше леко наклонена.
— Някой се опитва да убие краля.
— Някой винаги се опитва да убие краля. Точно затова аз имам работа.
— Мисля, че е някой от замъка.
Ричард Хилфред наклони глава и присви очи към него, леко отворил уста. Един от зъбите на долната му челюст липсваше.
— Какво ти е влязло в главата?
— Срещнах човек, който е дочул разговор между двама съзаклятници.
— Къде си го срещнал? В някоя кръчма, където те е завел принцът? Предупредих те…
— Не, става дума за самия дворец.
Баща му присви очи още повече, а устата му се отвори.
— Някой от оръженосците? — Той поклати глава и размаха бутилката към него. — Не обръщай внимание на тези посребрени копчелъци. Те просто искат да създават проблеми. Вече би трябвало да си научил това.
— Не.
— Който и да ти е казал това, лъже. — Баща му погълна и последното съдържание на бутилката.
— Става дума за девойка на име Роза. Тя е онази, която всички търсят. Тя е проститутка, която била наета за някакво частно празненство. Била скрита в гардероб в кулата и дочула двама мъже да казват, че възнамеряват да убият краля. Аз я скрих, за да изчакам да поговоря с теб. Не зная на кого бих могъл да се доверя.
Дълго време Ричард го наблюдаваше мълчаливо. Той посегна да остави бутилката върху плота, пипнешком, но не уцели. Тя не се счупи — стъклото бе качествено и дебело — а само се търкулна под кревата.