Накрая баща му бавно се надигна. Ройбън бе висок колкото него, но в този момент се чувстваше много по-дребен. Десетки белези покриваха гърдите, раменете и ръцете на баща му, сенки от някогашна болка. Някои от ивиците носеха напречни следи от шевове. Но всички те се движеха едновременно с дишането му.
— Знаеш къде е девойката?
Тонът му бе хладен.
Ройбън кимна.
— Къде си я скрил?
— Тя не знае нищо повече от това, което ти казах току-що. Не е чула никакви имена.
— Къде? — Ричард направи крачка напред.
— В тъмницата.
Баща му се замисли за момент, преди да кимне.
— Остави я там. Дръж я заключена.
— Но тя не е напра…
— Не ми противоречи, момче! Дръж я там, докато загладя нещата. Това е най-подходящото място. И не казвай на никого, чу ли? Нали не си казал?
Юношата поклати глава.
— Хубаво. Сега ме остави. — Баща му се приведе и повдигна табарда си. — На теб униформата ти отива повече.
Глава 9
Ейдриън вървеше зад крадеца. Тъй като гилдичарят не бе им казал името си, Блекуотър сам му бе определил едно — Загадко. Загадко определено не беше от доверчивите и бе отпуснат колкото обтегната пружина.
Боецът не бе имал щастието да познава професионални крадци. До неотдавна Ройс бе представлявал единственото му подобно познанство. Сега Ейдриън можеше да си позволи да направи сравнение между двамата. Загадко се обличаше като грубиянин. Имаше късо яке, с големи маншети и висока яка, а също и вълнени панталони — облекло като на докер. Само че самият той бе прекалено дребничък, за да създаде подходящото излъчване. Походката му също се отличаваше от тази на Ройс. Неравномерните крачки на крадеца от Алената ръка нямаха нищо общо с плавните движения на Мелбърн. Загадко притежаваше излъчването на плъх или пор, докато Ройс приличаше по-скоро на ястреб. Нищо чудно, че повелият ги крадец толкова бързаше да се шмугне в свърталището си.
Загадко вървеше между двама им и им сочеше пътя. Не го бяха вързали, не се налагаше. Шансовете му за бягство се колебаеха между несъществуващи и невъзможни. Ако той се стрелнеше нанякъде, Ройс щеше да се понесе подире му. След няма и пет крачки ноктите щяха да се впият в него. Ейдриън бе виждал начина, по който партньорът му си играе с жертвите си, най-често като умишлено обърне гръб, престори се на разсеян или остави някоя врата отворена. В нощите след подобни случаи Блекуотър винаги сънуваше кошмари и се будеше облян в пот.
Бяха оставили Албърт при бръснар и му бяха насипали достатъчно пари, за да се приведе в приличен вид и да си купи нови дрехи. Кръчма „Противната глава“ бе избрана за сборен пункт: въпросното заведение бе рядко посещавано, което го правеше идеално за целта.
Уинслоу се бе усмихвал до уши, когато Ройс му беше наброил монетите: изглежда не бе очаквал, че ще му бъде оказано подобно доверие. Ейдриън се съмняваше, че двамата отново ще видят виконта, но пък в момента си имаха много по-важна работа.
Ако някой бе наранил Гуен, Ройс не беше единственият, който искаше да открие виновника.
Слънцето се бе издигнало високо в небето, за да отрази напредъка им в търговския квартал. Тук улиците бяха чисти, магазините бяха обсипани с витрини или множество прозорци, а над всяка врата бяха разположени хитроумни табели. Някакъв шивач бе сложил огромен напръстник под игла с въже конец. Един юрист бе разположил перука, която само при най-близък оглед разкриваше, че е дървена. По улиците се разхождаха пъстри дрехи — жълти, оранжеви, зелени: заможните магазинери предпочитаха биещите на очи цветове. Дали това бе съвпадение, или те умишлено повтаряха цветовете на есенните листа? Наоколо се виждаха и кожени палта, дошли от благородническия квартал. Навсякъде се смесваха приятни гледки, звуци и миризми.
Улични търговци разнасяха същински дръвчета с изложени мостри: шапки, обувки, евтини бижута и чанти. Оживени момичета разнасяха кошници с церове, дрънкулки и плат. Музиканти, жонгльори, премятащи се танцьори и сладкодумни разказвачи демонстрираха уменията си. Почти на всяка крачка се срещаха улични играчи на комар. Уханието на канела и ябълки се примесваше с миризмата на печено свинско.
Не изглеждаше вероятно, че крадци ще са си избрали подобно място за свое седалище. Ейдриън смяташе, че джебчиите живеят в изоставени руини някъде в бедняшкия квартал или сред канализацията. Но пък мишките определено биха предпочели пълния килер пред празната плевня.
— Вие се занасяте — обяви Загадко, защото пред него Ройс бе направил няколко завоя сам. — Приятелят ти знае къде отиваме.