Ейдриън, към когото бяха насочени горните думи, бе уверен, че това няма как да се окаже вярно. По-рано Ройс никога не бе посещавал Медфорд, а доколкото боецът можеше да прецени, партньорът му никога не бе го лъгал. Това винаги му се бе струвало странно, тъй като ставаше дума за крадец без какъвто и да било морал. Но това бе една от странностите на Ройс Мелбърн. Способността му да си намира пътя бе друга от тях.
В края на улица „Хартиена” Ройс спря. Пред него се издигаше голяма желязна двер — разположена между книговезницата на Фарингъм и магазин за гравировки, принадлежащ на някой си Харингтън. Зад портата имаше малко гробище. Самата тя бе затворена с огромен и безнадеждно ръждясал катинар.
Мелбърн се обърна към Загадко и посочи към гробището.
— Тук, нали? Само че входът ви е другаде. На някое бързо и удобно МЯСТО.
Другият крадец го наблюдаваше с подозрение.
— Не е нужно да си гений, за да се досетиш — разясни Ройс. — Само трябва да се оглеждаш за място в сърцевината на града, което да е изолирано. Никой не е докосвал тази верига от поне десетилетие. Къде е входът ви?
Крадецът се огледа, а после потропа в определена последователност върху една от решетките, измести я и се промъкна.
— Изглежда в гилдията ви не членуват дебели хора — подметка Ейдриън. Онзи не му обърна внимание, беше прекалено зает да търчи сред гробовете. Ройс не го последва: бяха пристигнали, спътникът им просто се опитваше да се дистанцира от кръвопролитието, което несъмнено щеше да последва.
Ейдриън се бе загледал в дърветата отвъд гробищната ограда: те се отличаваха от околните. Малкото стволове, пръснати сред плочите, бяха изгубили всичките си листа. Над сгърчените клони кората бе почерняла. Неотдавна погинали листа гниеха над земята и статуите. Последните изобразяваха жени, обгърнати в дипли. Дъждовете бяха оставили дири в лицата им.
Тук беше тихо. Търговското оживление долиташе съвсем приглушено. Този слаб шум само подчертаваше усещането за уединеност.
По принцип гробищата бяха застинали места на вечен покой. Това представляваше изключение, пълно с двукраки плъхове. Въпросните плъхове не харесваха посетители, особено неканените посетители.
Двамата бяха застанали насред гробището като деца, стоварили удар върху кошер и изчакващи последиците. Но Ейдриън не смяташе случващото се за необичайно или налудно. Подобни събития бяха нещо обичайно край Ройс. Само преди година боецът би се изсмял при мисълта, че двамата ще продължат да работят заедно. А може би нямаше да се изсмее: в онзи период не му беше до смях. Обзелото го тогава униние го бе накарало да вижда приемливост и в най-глупавите идеи. Именно по тази причина се бе съгласил да продължи да работи с мрачния и жесток Ройс Мелбърн. През изминалото време двамата бяха вършили какво ли не. Блекуотър бе могъл единствено да научи, че трябва да внимава, когато Ройс повдигне качулката си, че приятелят му не харесва никакви напитки, с изключение на малко известно и изключително скъпо вино, че кинжалът му си има име, но конят — не; че е бил изоставен като малък. И че действително е отличен крадец.
За незначителната цена, която спътникът му отреждаше на човешкия живот, Ейдриън бе научил още в самото начало на познанството им. Ройс гледаше на убийството като на най-лесното решение. Обичайно това пораждаше много спорове между тях. Но не и днес.
Сред сенките се появиха лица. Мълчаливи лица. Те се приближаваха бавно, край надгробните камъни. След няколко минути Загадко се появи отново — от крипта, украсена със статуята на гаргойл. Петима други пристъпиха напред след него.
— Едно прасенце ни каза, че сте поискали да ви доведе тук.
Говорещият бе изненадващо нисък и носеше черна шапка, украсена със знака на червена длан. Лявата страна на лицето му можеше да се похвали със синина и дълбок разрез, следващ очертанията на скулата, неотдавна шит. Това не изглеждаше да го притеснява, защото в момента той оглозгваше бутче и облизваше пръстите си.
— Само че ние си имаме едно правило. Всеки, който види дома ни, трябва да стане част от нас, ако иска да го напусне.
— Разбирам нуждата от дискретност — отвърна Ройс. — Сигурен съм, че никой не знае за присъствието ви.
— Попаднали сме на умник, момчета. Може би ще разкажеш и защо си решил да се самоубиваш днес — докато все още можеш да говориш.
— Търсите момиче на име Роза. Искам да зная защо.
В отговор неколцина от околните се засмяха. По някаква причина веселието им напомни на Ейдриън за грачене.
Всеки от членовете на Алената ръка изглеждаше съшит от няколко личности. Един носеше ловджийска жилетка над моряшка риза; друг носеше широката одежда на художник, шутовска шапка и панталони до коленете. Дори имаше един с различни обувки: ботуш за езда на единия крак и сатенен пантоф на другия. Същински бездомни кучета, навъртащи се около гробище — слабовати, мръсни и много вероятно болни.