Тя зарида и отново започна да се изкачва. Движеше се бавно, с издърпване нагоре. Ройс я последва.
В стаята си Гуен се отпусна върху леглото — същото легло, в което възстановяващия се крадец бе лежал със седмици. Това място бе свято за него: той осъзнаваше това едва сега. Свято убежище на доброта. Бе останал тук само два месеца, но завръщането го накара да се почувства по необичаен начин. Може би това бе усещането за завръщане у дома.
Гуен лежеше по лице, скрила сълзите си във възглавницата.
— Върви си.
Ройс седна до нея и отпусна ръка върху гърба й. Тя носеше ленена рокля. Платът бе груб под галещите му пръсти.
Той се чувстваше глупаво. Искаше да я утеши, но не умееше да утешава. Тялото й продължаваше да трепери. Лявата му ръка все така я галеше нежно, но дясната бе стисната в болезнен юмрук.
— Съжалявам — задавено каза тя. — Не исках да ме виждаш в такъв вид.
— Зная. Но това не е истинската причина за нежеланието ти.
Тя се обърна и го погледна объркано.
— Ти отново се опитваш да ме защитиш. Боиш се, че ще направя нещо глупаво и ще докарам смъртта си.
— Греша ли?
— Да. Нямам никакво намерение да се оставя да ме убият.
— Но възнамеряваш да сториш нещо.
— Разкажи ми какво стана.
Тя обърса лице със здравата си ръка.
— Те бяха поне десетима. Шерифи и гвардейци, ако не се лъжа. Не познавам униформите им. Искаха да знаят за Роза. Казах им, че е отишла в замъка. Че е била наета. Негова светлост смяташе, че тя се е върнала, но тя не си беше дошла. Никоя от нас не бе я виждала. Но лордът явно не ми повярва.
Гуен замълча и повдигна пръсти до устните си.
— Диксън се опита да им попречи и… Той все още е в безсъзнание. Не зная дали ще оживее. — Тя отново зарови лице във възглавницата. — Трябва да си вървиш. Напусни града, напусни Меленгар. Върви откъдето си дошъл и забрави за мен. Не искам нещо да ти се случи. Аз трябва да пазя теб. Аз трябва… Ако останеш, ще бъдеш убит, а аз по-скоро бих избрала да умра, отколкото да позволя това да се случи.
Стомахът на Ройс се сви. Беше му трудно да диша; капчици горещина започнаха да избиват по тялото му. Та тя почти не ме познава. Докосващата я ръка на свой ред бе започнала да трепери, затова Мелбърн я отдръпна.
— Не се тревожи за мен.
Жената повдигна лицето си към него. Трудно му беше да разпознае Гуен в обезобразеното от побой лице под шала. Но гласът й си бе останал същият. Това бе същият глас, който бе отвърнал на вика му онази нощ.
— Не, Ройс. Ти не разбираш. Той е прекалено влиятелен.
— Подценяваш ме.
— Той е конетабъл на Меленгар. Разполага с безброй хора и е братовчед на краля. Не искам и ти да свършиш като Диксън. Не искам да умираш.
— Гуен, аз не съм свикнал да се доверявам на хората. Ти ни откри да кървим на улицата, но никога не ме попита за нищо друго, освен за името ми. Повечето люде биха ме засипали с въпроси. А аз така и не ти казах нищо за миналото си.
— И сега възнамеряваш да ми разкажеш?
— Не. Възнамерявам да ти покажа.
Глава 10
Противната глава не се бе променила особено. Клиенти почти нямаше, бяха се увеличили единствено сухите листа, довлечени вътре. Както Ейдриън бе очаквал, от Албърт нямаше и следа. На масата, която бяха заемали по-рано същия ден, се беше настанило някакво конте и тъкмо попиваше носа си с кърпичка. Пред него имаше чаша със сайдер.
Едва когато контето леко се надигна и помаха, двамата разпознаха човека, когото бяха спасили от плевня край Колнора. Виконт Албърт Уинслоу бе претърпял пълна метаморфоза.
Брадата бе изчезнала, а дългата коса бе изчистена, напудрена, сресана назад и пристегната с черна кадифена панделка. Сега за пръв път получаваха възможност да зърнат лицето му: то бе розово, с остри скули и прекрасна брадичка. Едва в този момент Ейдриън забеляза (макар да не можеше да обясни причината), че Албърт има изключително сини очи. Мръсната нощна риза бе заменена със златист копринен жакет с колосана яка. Под него надничаше дантелена риза с бродирани маншети. Освен това новият им познат се бе сдобил с нови обувки. Последната му придобивка стоеше на масата, до чашата със сайдер — разкошна шапка с широка периферия и огромно перо.
— Добре дошли, господа — рече той и намести маншетите си.
— Не ти дадох чак толкова пари — остро каза Ройс.
— Не, разбира се. Беше ми дал възмутително малко. Очевидно си нямаш никаква представа за скъпия живот на аристокрацията.
— Тогава как си успял да се сдобиеш с всичко това?
— На кредит.