— А неофициалната?
— Треската го е сполетяла много внезапно.
— Отрова?
— Вероятно.
— Преди колко време?
— Някъде този месец, ако не се лъжа. Пърси Брага е получил поста съвсем наскоро.
Разнесе се камбанен звън, преплетен в сложна мелодия. Ройс се загледа към двойните кули на катедралата, запречили ивици от синьото небе. Замъкът и църквата бяха разположени в двата края на площада: противници в двата края на арена, сред която работеха мравки. Дължината на сенките загатваше свечеряване.
— Знаеш ли нещо за този Брага?
Албърт поклати глава.
— Само онова, което Дареф ми каза. Южняк, има известна връзка с църквата и бил женен за сестрата на кралицата. А, точно това се мъчех да си спомня. Въпросната лейди Клер също починала неотдавна.
— Много смърт се натрупала.
— Така изглежда. — Албърт се загледа в Ройс. — Защо са тези въпроси? Какво се опитваш да отгатнеш?
— Проститутка е поръчана в двореца и изчезва — никой не знае къде, а лорд Екзитър я търси ожесточено. Защо?
— Защото това влиза в задълженията му? — помогна Албърт.
— Мислиш ли, че един висш благородник специално ще строява хората си да търсят проститутка посред нощ?
— Сега като го каза, не. — Виконтът вече не изглеждаше толкова уверен.
— Защо мислиш, че го е сторил? — попита Ейдриън.
— Никаква представа. — Ройс отново се вгледа в замъка. — Девойката най-вероятно е мъртва. Важното е, че Екзитър я иска, а това го прави уязвим.
— Как така уязвим? — попита Уинслоу. — За какво говориш?
— Тази вечер ти се отваря нова задача, Албърт — каза му крадецът. — За начало ще трябва да ни намериш задача, която да плати дрехите ти. Освен това ще трябва да ми помогнеш да убия лорд Екзитър.
Глава 11
Докато крачеше из замъка, Ройбън имаше усещането, че страшно се набива на очи заради табарда, ризницата, шлема и меча. Поставянето на шлема бе го накарало да скриви лице: раните от мнимото обучение още не бяха зараснали. Поне новият шлем бе значително по-удобен — бе прилегнал без нужда от укрепващи парцали. И не закриваше очите му.
Въпреки всичко новата униформа му носеше увереност. Мечът също имаше подобен ефект — подкрепен от знанието, че вече няма да се изложи подир изтеглянето му. Нямаше да спечели някоя от наградите на Зимния фестивал, но и щеше да обезкуражи някой, решил да се заяжда с него. Интересно дали Моувин щеше да се съгласи да го научи на още неща. Искаше му се да мисли, че Пикърингови и принцът изпитват искрена симпатия към него. Но пък тази му склонност да си въобразява се простираше към още много неща.
Искаше му се да мисли, например, че в момента не се случва нищо странно и че баща му си има напълно разумно обяснение за напиването си посред бял ден. Ден, в който предстоеше голямо събитие и дворцовите охранители трябваше да се намират във върхова форма. Искаше му се да мисли, че Роза не е заплашвана от никаква опасност; че баща му е стегнал униформата си и в точно този момент предприема действия, за да спре конспираторите. Освен това му се искаше да вярва, че оръженосците повече няма да го преследват след назначаването му. Или че новото обучение и новите приятели щяха да му помогнат. Искаше му се да мисли, че сега ще получава уважение от всички, включително и от баща си. Искаше му се да мисли…
Проблясъкът на позната тъмночервена рокля го накара да спре на стълбите край една от броните. Но по-внимателното му вглеждане показа, че това е лейди Дръндълин, секретарката на кралицата. Разбира се. В този момент принцесата се намираше в покоите си и се подготвяше за предстоящото празненство. Тя винаги правеше това, а неотдавна кралицата й бе разрешила да се облича в рокли с деколтета. Не толкова дълбоки като дрехите на Роза, разбира се, но не и детински. Кралят и съпругата му започваха да демонстрират красотата на дъщеря си, да я подготвят за неминуемия брак, който щеше да бъде уреден.
Ройбън обичаше да си представя, че Ариста няма да бъде омъжена. Тогава нямаше да й се налага да напуска Медфорд за някакъв далечен замък, където щеше да изчезне завинаги. Само че тя бе почти на тринадесет. Много скоро неизбежното щеше да последва. Дори самата мисъл за това му причиняваше болка. И тази мисъл се оказа достатъчна, за да унищожи цялото щастие, което новата униформа и подареният меч бяха породили у него. Той бе почувствал известно облекчение, споделяйки тайната за Роза с баща си. Сега неприятното усещане се беше възвърнало, съчетано с някаква неясна отврата на лишена от конкретност, но неизбежна екзекуция. Само че това сравнение не беше напълно точно, защото смъртта не беше достатъчно опознаваема, за да поражда страх. Ройбън не можеше да си представи какво би било да умре. Но можеше да си представи как ще се чувства, когато кръстосва тези коридори, без възможността да я зърне. С отпращането на Ариста те щяха да отпратят и мечтата му. Тази мечта беше глупашка, нелепа, но докато принцесата оставаше неомъжена, надежда все още имаше. И тъй като Хилфред не разполагаше с много други неща, които да оправдават живота му, тази надежда оставаше единствено упование.