Ричард Хилфред бе покрил очите си с лакът — обичайната му поза на унасяне. През последните няколко дни не се бе бръснал и изпод ръката му надничаше гъста четина. Косата му, някога лъскаво-черна, сега съдържаше сив мраз. Самият Ройбън бе тъмно рус. Това го накара да си припомни Елисъновите думи за майка му.
— Не съм гладен.
Бащината ръка се повдигна от очите му.
— Какво е станало?
Въпрос? Откога?
— Нищо. — Юношата приседна на леглото си. Иронично, единственият път, в който баща му проявяваше интерес, той не искаше да споделя.
— Откъде си взел този меч?
— Моля? — Ройбън бе забравил за оръжието. — А, това ли? Иън ме накара да го взема.
— Къде да го вземеш?
Четири въпроса един след друг? Това интерес ли е, загриженост, или е заради наближаването на рождения ми ден?
Баща му винаги ставаше сприхав по това време на годината. По времето, когато Ройбън бе живял с леля си, рожденият му ден бе единственият ден, в който баща му го бе посещавал.
Нито веднъж по време на тези посещения баща му не го беше прегърнал. За сметка на това неизменно бе крещял с алкохолен дъх насреща му. По-късно, когато лелята на Ройбън бе починала, баща му го взе при себе си в замъка. В онзи ден момчето бе плакало. А Ричард Хилфред бе преценил, че единадесетгодишните са прекалено големи, за да плачат. След последвалия бой момчето не бе плакало нито веднъж. До този ден, пет години по-късно, в който бе гледал как принцесата се отдалечава, отнасяйки всичките му мечти със себе си.
— Принцесата искаше да отиде да язди — обясни Ройбън. — Иън ме накара да я придружа.
Баща му рязко се надигна, принудил кревата си да изскърца. Дълго време сержантът не каза нищо. Ройбън се почувства неловко под втренчения му поглед.
— Стой далеч от нея, чу ли?
— Нямах избор. Тя…
— Не искам да слушам извинения. Стой настрана от нея.
Ройбън кимна. Отдавна се бе научил да не спори с баща си. Сержант Ричард Хилфред бе привикнал да се оправя с непокорни люде.
Ако издаденото от него нареждане не бъдеше изпълнено, следваше удар по устата. Именно това бе начинът, по който той поддържаше дисциплина сред подчинените си и в двучленното им семейство.
— Благородниците са опасни — продължи баща му. — Те са като диви животни, които се нахвърлят отгоре ти без причина и без предупреждение. Не бива да им имаш доверие. За тях ние не сме нищо повече от буболечки. Понякога може и да си играят с нас от скука, но когато това им омръзне, нищо не им пречи да ни стъпчат.
— Но ти си един от телохранителите на краля. По цял ден си край благородници. Защо?
Баща му го погледна странно, което даде на Ройбън основание да очаква предстоящ побой. Но основанията му се оказаха преценени грешно: лицето на баща му се изкриви в размисъл, а не в гняв.
— Защото някога бях като теб. Вярвах в тях, имах им доверие. А и това е най-добрата длъжност в целия замък. Като изключим личната охрана на член от кралското семейство, разбира се. Тогава получаваш достъп до всичко и с теб се отнасят с истинско уважение. Само че на мен подобна чест никога няма да ми бъде указана, затова се наложи да стана змиеукротител. Зная как да държа онези със синя кръв по начин, който гарантира, че ще остана неухапан.
— Какъв е той?
— Никога не им давам причина да ме забележат. Аз съм сянка. Незабележим и мълчалив като мебел. Моята задача е да ги пазя, но когато не ги заплашва нищо, аз трябва да оставам незабелязан. А ти си бил забелязан, и то от самата принцеса. Приятно ли ти беше да яздиш край едно красиво момиче под погледите на целия град и с истинско оръжие на бедрото? Почувства ли се като един от тях?
Ройбън мълчаливо се втренчи в пода.
— Виждал съм как я гледаш. Тя е красива и ще става още по-красива, но ти само си губиш времето. След някоя и друга година Амрат ще я омъжи. Той няма да чака дълго, защото се нуждае от съюзници. Тя ще бъде изпратена в Олбърн. А може би в Маранон. Вероятно затова й подариха маранонски кон. Както и да е. Това няма значение, тя не е човек, а стока, концентрирано количество злато или сребро. С нейна помощ кралят ще си осигури още власт или ще укрепи някоя от границите. Спомни си за това следващия път, когато ти се прииска да я погледнеш. Допирът до нея би се равнявал на кражба от кралската съкровищница. А дори благородниците биват осъждани на смърт за подобно провинение.