— Да. Всичко това е само за негово добро. Ще видиш. Не можем да допуснем да имаме крал женчо, нали? Ще учи заедно с други момчета, ще бъде в компанията на мъже, които ще го учат със своя пример.
— Ами аз? — попита нерешително Катрин. — Къде съм аз във всичко това?
— Естествено, нищо не може да промени факта, че си негова майка. Но си мисля, че трябва да се опиташ да не му влияеш в неподходяща посока.
— Но той е мой син.
— Естествено, както казах, нищо не може да промени този факт. Но той е крал и трябва да бъде подготвен за това. Граф Уорик продължава да бъде негов законен настойник и следователно поема и цялата отговорност за образованието му. Няма по-подходящ човек — лоялен, образован и мъдър. Произхожда от добро английско семейство. Като стана дума, говори и чудесен френски. Много полезно предимство, след като кралят поема и трона на Франция.
Катрин преглътна мъчително, но не се хвана на въдицата му. Тя, чийто майчин език бе френският, можеше да научи сина си да говори, стига да й беше разрешено.
— А неговите лични нужди? Кой ще следи за това дали е чист например? Дали се чувства добре? Нахранен ли е?
— За Негово Величество ще се грижат четирима рицари телохранители, както и четирима подготвени за това благородници. Способни мъже, на които ще се плаща добре за работата им. Здравето му ще бъде грижа на личния му лекар мастър Джон Съмърсет и на Антон, който остава главен готвач на кралската кухня. Плановете влизат в сила от следващия понеделник и никой… — Той погледна сериозно Катрин. — Никой няма право да ги подлага на съмнение, нито да се намесва.
Катрин усети как я обзема внезапна слабост. За Хенри този много суров, доминиран от мъже живот щеше да е твърде труден. Убедена беше. На всичкото отгоре със сигурност за нея нямаше място в него.
— Не мисля… Не мисля, че той ще е щастлив, милорд.
— Защо? Разбира се, че ще е щастлив. Той е крал и само от понеделник ще започне да се оформя бъдещето му на крал. — Хъмфри се усмихна с една от своите разсеяни усмивки и продължи с вече по-мек тон. — Но тази събота ше отбележим рождения му ден с малко тържество, по време на което той ще се запознае с момчетата, с които ще бъде в класната стая. Деца от благороднически семейства, естествено.
Катрин се усмихна вяло, но мигновено съжали. Хъмфри се обърна към нея.
— Разбира се, ще имаш достъп до Хенри по всяко време. Ще трябва само първо да ме попиташ… Мога да направя живота ти много по-безболезнен. Достатъчно е да отговориш на чувствата, които сигурно знаеш, че мога да имам към теб, ако нещата стоят по-различно.
Ръцете му бяха вече на раменете й, а лицето — съвсем близо до нейното, толкова близо, че тя усещаше дъха му с лек аромат на вино, прикрит от този на отвара от смирна. Чувството на отвращение почти я парализира, когато той се наведе, за да я целуне. Побесняла, тя намери сили да го отблъсне, скочи на крака, извърна се и го зашлеви с всички сили. Той политна назад и залепи длан на пламналата си буза.
— Да не сте посмели! Не си и помисляйте да го направите отново!
— Но, Катрин… — започна той.
— Искам да ви напомня, милорд, че сте длъжен да се обръщате към мен с Ваше Величество! — Тя стоеше пред него с ръце на кръста и пламнали от гняв очи. — А що се отнася до вас, Ваша Светлост — тя вече съскаше, — ако още веднъж посмеете да ме докоснете, ще… Аз ще… — Не довърши, защото не можеше да измисли достатъчно страховита заплаха, а и гневът й бе започнал да утихва. Тя преглътна с усилие, но й беше нужно още малко време, за да дойде на себе си. Хъмфри стоеше безмълвен и само разтриваше бузата си.
— Е, добре — рече тя накрая. — Говорите за бъдещата организация на живота на краля. Очевидно всичко вече е планирано, нали? И доколкото разбирам, много старателно.
— Така е — сравнително кротко отвърна Хъмфри. — И то само за доброто на краля.
Той очевидно очакваше тя да продължи. Но тя не знаеше как. След няколко мига все пак си пое дъх и заключи:
— Щом няма нищо друго, бих искала да се видя с краля.
— Разбира се, Ваше Величество.
Катрин не знаеше какво точно беше очаквала, но завари детската стая украсена и вътре вече цареше празнична атмосфера. Няколко момчета на годините на Хенри играеха на въпроси и отговори в единия ъгъл, а на голяма дървена маса бяха наредени сладкиши и бисквити, включително любимите на Хенри медени кексчета и джинджифилови човечета: Катрин го потърси с поглед и го видя, преди той да е разбрал, че тя е вече в стаята. Синът й бе потънал в сериозен разговор с младия Томас Рус. Сърцето й се сви болезнено.
— Ваше Величество — провикна се тя. — Хенри!
Той се извърна по посока на гласа.