— Майко. — Никога не я беше наричал така. Винаги досега тя за него беше "маман". Очевидно бе започнал да усвоява новите уроци.
— Joyeux anniversire, Henri (Честит рожден ден, Хенри, (фр.))! — С радост би му честитила рождения ден на английски, но й се искаше да поддържа по-специална връзка с него чрез френския. Майка и син се гледаха колебливо. Никой от тях не знаеше как да продължи.
— Как сте, милейди? — промърмори Хенри в мига, в който майка му попита:
— Как е котето ти?
— Дусет ли? Тя вече не е коте, майко. Върнах я в конюшните при другите котки. Чичо Хъмфри от Глостър казва, че ще получа куче за рождения ден. Сетер. Много добри ловни кучета, казва чичо Хъмфри.
— Така ли? И какво име ще му дадеш?
— Иска ми се да го нарека Гелерт. Името е уелско и един от войниците ми разказа веднъж история за куче с това име. Било куче на принц, а аз бях принц на Уелс, преди да стана крал, така че според мен е хубаво име за моето куче. Чичо Хъмфри обаче смята, че трябва да му дам английско име. Та не знам какво да правя. Когато трябва да реша важни неща, ме заболява главата.
Катрин изпита неудържимо желание да си запуши ушите и да закрещи. Ако чуеше още веднъж това "чичо Хъмфри", със сигурност щеше да си изпусне нервите.
Така и не разбра как издържа до края на този следобед. Това, което си спомняше, беше че единственото приятно чувство, което изпита през този ден, изпълнен с толкова много вълнения, бе, когато тръгна да се прибира в "Бейнард". Затворила очи, тя остави мислите си да следват ритъма на веслата на баржата, мечтаеше да се свие до Оуен пред огъня в спалнята си. Можеше да го помоли да й разкаже историята за кучето… Как ли му беше името?… Гелерт? Обичаше да го слуша как разказва стари уелски митове и легенди, положил глава в скута й, докато тя заравя пръсти в къдравата му коса.
По-разумно беше да не споделя с него за инцидента с Хъмфри. Щеше да се ядоса, а бе напълно безпомощен, така че нямаше смисъл. Щеше да му разкаже за празненството а той щеше да я прегърне и да я постави нежно на пълния с гъши пух матрак. После щяха да се любят и накрая да се отпуснат в спокоен сън. Копнееше така силно за този момент, че почти долавяше мириса на изгорени дърва.
— Милейди, събудете се! Събудете се, Ваше Величество! Вижте! Дим! От замъка нагоре се издига дим! Замъкът гори!
Изведнъж миризмата се оказа нещо напълно реално. Тя отвори очи и видя очертанията на манастира на Черните доминиканци, ясно откроил се на фона на необичайна червена светлина, струяща от сградата зад него и осветяваща реката пред тях. Придворните дами вече стояха прави и пищяха истерично. Ако не внимаваха, щяха да обърнат баржата. Гребците им крещяха да седнат, за да не се озоват във водата. Задушливият дим беше навсякъде, искри от огромния пожар проблясваха в тъмното декемврийско небе. Домът на Катрин гореше. Без да обръща внимание на предупрежденията на гребците, тя скочи на крака и също се развика от носа на баржата:
— Не! Не! За бога… Не!
Не я интересуваше кой ще я чуе. Всемогъщи боже, не искаше да си помисли дори, че е загубила Оуен в огнения ад на замъка "Бейнард", Дървената конструкция на пристана към замъка се бе срутила и обгорени дъски плавала в развълнуваните води на реката. Гребците работеха вече енергично с греблата си и успяха да спрат баржата на друг близък кей, на безопасно разстояние от летящите във въздуха искри.
— Ваше Величество! Спрете! Спрете, милейди! — викаше Джоана Белнап след Катерина, която скочи от баржата, плъзна се на кея и нагази в калта на брега. Без да забелязва колко е мокра, тя се катереше по стръмния бряг по посока на замъка. Усещаше как сърцето й бие в ушите и единствената й мисъл беше, че трябва да разбере къде е Оуен. Сигурно беше някъде там. Трябваше да го открие.
— Не ви съветвам да се приближавате — чу тя нечий категоричен глас и една ръка я стисна здраво, за да я спре.
— Пусни ме! Веднага ме пусни. Трябва да отида в дома си. Трябва… — С див поглед тя блъскаше юмруци в гърдите на човека.
— Не бива да правите нищо, което ще застраши живота ви, милейди. Продължите ли, не мога да отговарям за безопасността ви.
Тя хвърли разсеян поглед към човека, който я държеше толкова здраво, и отново се опита да се измъкне.
— Моля ви, пуснете ме.
— Ваше Величество, недейте! Замъкът е в пламъци. Никой няма да излезе оттам жив. Огънят бушува вече няколко часа, но мисля, че по-голямата част от вашите хора са в безопасност.
— Какво искаш да кажеш с това "моите хора"?
— Всеки, който успя да избяга, е в ,Нертси Хаус". Моля ви, позволете да ви заведа. Бъркотията е голяма, разбира се, но полека-лека хората идват на себе си.