Едва сега Катрин забеляза тежкия кръст на врата на човека, макар да й приличаше по-скоро на пристанищен работник. Кръглото му лице беше цялото в сажди и пот, също и косата му. Трябва да беше от Ордена на бенедиктинците от абатството "Чертси" в Съри. "Чертси Хаус" беше лондонското им обиталище.
— Отче… съжалявам… Не разбрах веднага…
— Милейди, моля ви, опитайте да се успокоите. Разбирам колко голям е ударът за вас. — Той се обърна към Джоана Траутбек, която се катереше задъхана нагоре по пътеката: — Убедете Нейно Величество да дойде с мен.
— Прав е, милейди. Предложението е много добро. Нека всички отидем там. Да вървим.
Катрин видя, че гребците помагат на придворните дами да изгазят калта.
— О, Траутбек, какво ще правя? Ами ако… Ако Оуен…? Няма да го понеса. — С Траутбек от едната страна и абата от другата, тя се остави да бъде върната назад към "Чертси Хаус", чиято врата беше широко отворена, а светлината на свещите хвърляше мека светлина върху плочите вътре и навън на пътеката. Шум от гласове идваше от вътрешността.
Ужасена от това, което може да завари там, тя се опита да си спомни какво беше казал абатът преди малко. По-голяма част от прислугата била спасена? Повечето? Защо не всички?
Ами Оуен? Ами ако той… Не понасяше дори мисълта за подобна вероятност.
— Кариад.
Катрин изпита огромно облекчение и усети как краката й се подкосяват от щастие. Тя се обърна и го видя непосредствено зад нея да произнася едва чуто специалното име, с което се обръщаше към нея и което знаеха само те двамата.
— Оуен! Помислих си… Помислих, че… О, господи, реших, че може да си загинал.
Той отстъпи крачка и дълбоко се поклони.
— Благодаря ви, Ваше Величество, но съм добре.
Естествено, че ще се държи предпазливо. Кой знае кой ги наблюдаваше. Дори в тази ситуация на живот и смърт те бяха суверен и слуга. Искаше да го прегърне, но беше длъжна ла се преструва единствено на загрижена за неговата безопасност като член на домакинството, нищо повече.
— Мастър Тюдор. Така се радвам, че сте добре. Наистина. А останалите, те също ли са…?
Забеляза изражението му и веднага се сети, че нещо много, много лошо се е случило.
— Кой? — попита тя. — Кой е загинал?
Виждаше се, че той едва се владее и дори не смее да говори.
— Кажи ми, Оуен. Кажи ми. Кой не успя да се спаси?
— Гиймот, милейди. Толкова съжалявам.
— Гиймот? Не, не говори глупости. Просто я болеше гърлото тази сутрин и й поръчах да остане в леглото. Грешиш. Не е мъртва. Не може да е мъртва!
— Боя се, че е истина, госпожо. Единствено тя загина. Всички останали се спасиха.
— Сигурно грешиш. Не може да е вярно. Защо ще ме лъжеш за Гиймот?
Рискувайки да направи впечатление с непочтителното си поведение, той приближи лицето си до това на кралицата.
— Катрин, повярвай ми. Не бих те лъгал за нещо толкова… За човек, който знам колко важен е за теб. Гиймот загина в пожара. Опитах се да я спася, но беше невъзможно. Гиймот е мъртва, Катрин. Трябва да ми повярваш.
— Мъртва — повтаряше Катрин, замаяна и все още невярваща. — Мъртва ли? Защо Гиймот трябваше да умре?
— Защото се опитваше да спаси нещо от пламъците. Нещо… Много съжалявам, милейди… Очевидно се е върнала… Върнала се е в стаята, за да вземе нещо.
— Господи! О, Господи! Не и моята Гиймот! Не и моята скъпа, скъпа Гиймот! Какво ще правя без нея. Non! Sans elle je ne vis pas! (Не. Не мога да живея без нея (фр.))
Двете c Гиймот се познаваха от девойки. Отношенията им отдавна не бяха като между кралица и прислужничка. Те бяха приятелки, най-близки приятелки. Катрин вдигна изпълнени с мъка очи към Оуен.
— За какво се е върнала? — попита тя едва чуто. — Какво, за бога, я е накарало да се върне?
— Ето това — протегна той ръка. В дланта му лежеше малката кутийка от коруба на костенурка, в която Катрин държеше брачната си халка.
Глава 20
Лятото на 1429 г.
Заупокойната служба събра всички приятели, обичали дребната французойка, радвали се на нейните съвети през годините и усетили, макар и рядко, острия й език, Антон беше неутешим — плака и рида по време на цялото погребение. Катрин беше направо съсипана. Знаеше, че би трябвало да приеме Гиймот за даденост, полагаща се само по силата на ранга й, но едва сега си даваше сметка колко близка и предана приятелка е имала в нейно лице през всичките тези години. След погребението написа дълго писмо на кралица Изабо, в което я молеше да съобщи на родителите на Гиймот тъжната новина и да ги увери, че дъщеря им е била невероятно смела и вярна на своята господарка.
Пожарът, унищожил замъка "Бейнард", принуди Катрин и цялото й малко домакинство да се върнат обратно в "Уиндзор". Настаниха я в сградата, обитавана от Хенри, но това съвсем не значеше, че може да го вижда. Неговите дни преминаваха в учебната стая, в параклиса, в упражнения по стрелба с лък, въртене на меч и езда. Когато пожелаеше да се срещне с него, искаше специално разрешение от граф Уорик. Средствата за нейната издръжка се удържаха от сумите, които Съветът й беше гласувал, така че тя се чувстваше като прокажена.