— Права си — простена Катрин след поредната контракция. — Тук в манастира има нещо, което много помага и за което веднъж бях помолила.
— И какво е то, милейди?
— Поясът на Дева Мария. Пази се в този манастир, но го изваждат само при раждане в кралското семейство. Няма смисъл да ги молим за него. Ще разберат коя съм.
— Значи ще се наложи да се справим и без него, милейди — отбеляза Марджъри.
— И няма да е за първи път — вяло се усмихна Катрин.
Бебето й се роди по-късно същата вечер, оставяйки родилката без сили. Раждането не беше особено трудно, но Катрин бе изтощена и от напрежението през последните седмици, и от пътуването от "Хартфърд", и от преживяването по време на коронацията на сина си. Тя вече спеше дълбоко, когато Марджъри отиде да съобщи на Оуен.
— Имате син, мастър Тюдор — рече тя. — Съпругата ви спи в момента и ще ви бъда благодарна, ако не бързате да я събудите.
Оуен искаше да прегърне жената въпреки сериозното й изражение. Изпълнен с щастие, в момента имаше желание да прегръща всички наоколо. Миг след това осъзна колко сериозно е лицето на акушерката, но тя заговори, преди той да зададе следващия логичен въпрос:
— Чудесно бебе и сравнително спокойно. Но е с деформиран крак. Няма да може да живее нормален живот. В момента това няма значение за него, но когато проходи, вече ще е проблем. Никога няма да може да тича и да играе с другите деца.
* * *
Една от най-трудните задачи пред Оуен беше да съобщи на съпругата си, че прекрасното им бебе е инвалид, и да й обясни, че нещата само ще се влошават с течение на времето и момченцето трудно ще се движи. В началото Катрин отказваше да повярва, но Марджъри Уагстаф се включи, като обясни внимателно, че макар в момента крачето да не изглежда зле, когато започне да расте, детето ще се движи единствено с патерици.
Щом успя да осъзнае какво й говорят, Катрин се потопи в скръб. Достатъчно трудно беше да се държат с Оуен като бегълци, но поне се възползваха от шанса да са стъпка пред тези, от които се криеха. А малкото им момче никога нямаше да може да го прави без чужда помощ.
Защо й се случваше всичко това? Толкова много ли бе прегрешила пред Всевишния? Защо не можеше да има съпруг и деца като всички други жени? С такова нетърпение бе очаквала това бебе и бе неизмеримо щастлива да дари Оуен със син. А ето че до този син ще трябва да има някой, който да се грижи за него през целия му живот и дори да го носи. Мъжът има нужда от син, на когото да разчита, а не от инвалид, за когото да се грижи.
Катрин беше неутешима.
Изкълченият глезен на абат Хареден му даваше основание да стои настрана от поклонниците, на които беше дал подслон, но те незнайно защо занимаваха мислите му. Брат Джефри, монахът, отговарящ за лазарета, бе споделил с него, че жената изпаднала в истерия от мъка заради крачето на новороденото. Абатът така не се отърва от мисълта, че е виждал тази жена. Но коя можеше да е тя? Подозираше, че те не са точно тези, за които се представят. Важно беше да пази репутацията на манастира, но пък и човек не може винаги да е прекалено предпазлив. Готов бе де понесе отговорността, ако се окаже, че е сгрешил, дори само заради изгарящото си любопитство. Редно ли беше да ги разпита по-подробно? От друга страна, очевидно жената бе пред самото раждане и ако не им беше предложил гостоприемството на манастира, щеше да измени на своя покровител свети Бенедикт. Положението беше сложно. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да поговори със съпруга на жената. На другата сутрин поръча да повикат Оуен в параклиса.
— Простете, че не ставам да ви посрещна — започна абатът, щом Оуен влезе, — но кракът все още доста ме боли и се старая да не го натоварвам прекалено. Кажете ми, как е милата ви съпруга днес?
— В момента спи — отговори Оуен. — Боя се, че раждането на сина ни не мина без проблеми и тя е изтощена от вълнение. Много е разстроена.
— Напълно разбираемо — рече абатът. — Брат Джефри ми каза, че едното краче не е наред и това ще е проблем, когато порасне. Нали?
— За съжаление. Поне така твърди акушерката, макар в момента детето да не страда.
— С течение на времето ще му става все по-трудно. — Абатът посочи превързания си крак, вдигнат на ниска табуретка пред стола му. — Състоянието ми в момента ме изпълва с разбиране към всички, които търпят подобно неудобство. Ние бенедиктинците, разбира се, ще направим каквото можем, за да помогнем. Дали сме обет не само да осигуряваме подслон на пътуващи богомолци, но и да лекуваме, доколкото можем, болните. Лично аз имам подчертан интерес към инвалидността на вашето бебе. Деформиран крак, нали?
— Така е — отвърна Оуен, — а нямам представа какво се прави в подобни случаи. Може би вашият опит, абате, ще подскаже с какво да му помогнем. Това ще бъде голяма утеха за съпругата ми.