— Случи се така, че преди пет години имахме подхвърлено дете с подобен крак. Няма начин да се излекува причината за инвалидността, но според нас, ако докато бебето расте, кракът може да се изправя изкуствено, това значително подобрява състоянието му. Истината е, че имахме известен напредък с въпросното сираче, като поставихме крака му в дървена рамка и след време наблюдавахме сериозно подобрение.
Лицето на Оуен светна.
— Може би бихте могли да го приложите и на сина ми? — попита той предпазливо.
— Мога поне да опитам — отговори абатът. — Със сигурност ще използва патерици, за да се движи, и когато порасне, ще се наложи да се занимава с нещо, за което се изисква да е седнал. Ако решите да го оставите тук, за да следя лечението, ще е добре да направите някакво малко дарение на манастира.
— Това едва ли ще е проблем — отговори Оуен, — макар положението ни да е доста сложно. — Той замълча за кратко, докато взе важно решение. — Кажете ми, отче, можете ли да пазите тайна, която не бива да споделяте с никого? Ще трябва да ми дадете думата си? Тайната е наистина важна.
Наложи се Оуен да сподели с добрия отец тяхната тайна и ако положението не беше толкова сериозно, той би се смял от сърце на изненаданото изражение, изписало се на лицето на абата, когато му разкри самоличността на жената, родила съвсем наскоро в лазарета на неговия манастир.
Посъвзел се от първоначалната изненада, Ричард Хареден искрено се зарадва, че не е сгрешил, бъркайки Нейно Кралско Величество с рисунка, която бе виждал някога. Сега тя много по-малко му приличаше на Мадоната майка, а по-скоро на Мадона Долороса, но след като беше наясно с нейната самоличност, това промени значително положението. Даде си сметка, че щом се е накиснал здраво в тази бъркотия, има опасност да пострадат и той, и манастирът, ако неподходящите хора научат. Когато разбра обаче, че кардинал Боуфърт е наясно с твърде особеното семейно положение на кралицата, осъзна, че добротата, проявена към майката поклонничка, може да се окаже в негова полза.
По сърце добър човек, абат Хареден изтъкна пред Катрин и Оуен няколко дни по-късно, че бебето никога няма да води нормален живот в двора или където и да било другаде, поради което ще имат огромни затруднения да му дадат подходящо образование. Намекна деликатно, че монасите ще се грижат добре за него, както са направили със сирачето. Така ще му бъде гарантирано не само добро образование, но и най-доброто отношение към недъга му.
В крайна сметка беше уговорено малкият Томас Оуен Тюдор да бъде отгледан от бенедиктинците, да бъде научен да чете и пише. Единствено абат Хареден щеше да знае, че кралицата е обещала щедро дарение за манастира като отплата за всичко това. След години, дори младият човек да реши да не стане монах, можеше да бъде нает да преписва ръкописи в скрипториума на абатството, така нямаше да се наложи да натоварва деформирания си крак.
Глава 21
Лондон, 1430 г.
Нещата значително се промениха след коронанията. Сега, когато кралят беше изцяло зает с обучението си под ръководството на граф Уорик, положението на Хъмфри също се промени и Катрин се боеше, че след като има повече свободно време, той ще потърси нов отдушник на енергията си, и то такъв, който непременно ще създаде проблем за някого.
Чувстваше, че има сериозни основания за тревога. Близо година беше минала, откакто папа Мартин Пети най-сетне обяви брака на Хъмфри с Жаклин за нелегитимен и следователно анулиран, което означаваше, че Глостър е свободен да се ожени за любовницата си Елинор Кобам, което и направи почти веднага. От този момент нататък тя стана херцогиня на Глостър. Държеше се така високомерно, че Катрин едва издържаше да стои в една стая с нея.
Тези, които обичаха Жаклин, бяха убедени, че този брак е обречен. Носеха се слухове, че Елинор редовно ползва услугите на знахарката Марджъри Джърдемейн, която й достави отвари и парфюми, за да привлича херцога. Всичко ще завърши зле, предричаха мнозина, но Елинор Кобам бе постигнала целя си. Единственото, което щеше да я накара да се чувства пълна победителка, бе да роди дете от Хъмфри, но там Марджъри Джърдемейн очевидно беше безсилна. Въпреки всичко Елинор бе красива и интелигентна, а Хъмфри — цивилизован и жизнерадостен човек, и двамата бяха двойка, която правеше впечатление. Обичаха музиката и танците, поезията и празненствата и Хъмфри се бе заел да преобразува една внушителна сграда в Гринич с градина, която с Елинор нарекоха La Pleasaunce (градина на удоволствията (фр.)). Тук те канеха музиканти, учени, поети, лекари, философи и писатели от цял свят. Това беше нещо като алтернативен на кралския двор в "Уиндзор", където се събираха възрастни, далеч от момчето крал.