— Защо мислите, че кралят би искал братята му да са в двора, милейди? — обърна се той към херцогинята.
Алис дьо ла Пол изпъна рамене и погледна над дългия си тънък нос.
— Не е моя работа да знам. Изпълнявам заповед на краля — отвърна тя. — Не бих подложила на съмнение неговите разпореждания.
— Херцогинята не е длъжна да дава обяснения — изсъска Тъденам. — Длъжни сме час по-скоро да заведем братята на краля в двора. Нямате право да не се подчините на Негово Величество. Имате един час да ги приготвите за път.
— Не! — изпищя Катрин смразяващо, почти оголи зъби като диво животно, бранещо малките си. Дори Тъденам се сепна. — Не! — изкрещя тя отново. — Няма да ги взимате!
Капитанът на гвардейците пристъпи заплашително към нея и протегна ръка да дръпне Джаспър. Оуен излезе пред жена си и сина си, но друг гвардеец го сграбчи отзад, завъртя го настрани и го събори със силен удар в главата. Загубил съзнание, Оуен се строполи на земята.
Писъците на Катрин ставаха все по-силни и разпокъсани, тя виеше и крещеше, в това време Джаспър бе изтръгнат грубо от ръцете й и поет от Алис дьо ла Пол, която стисна малката ръка в желязна хватка.
— Къде е другият? — попита жената.
— Няма да го получите! — извика Катрин. — Никога! Никога!
Точно в този момент вратата се отвори и един гвардеец довлече объркания Едмънд.
— Открих го в конюшните — промърмори той.
Катрин се хвърли към момчето в опита си да го предпази, но беше грубо издърпана назад от друг гвардеец. Тя заблъска с юмруци гърдите му, като не спираше да пищи и да плаче. Стиснал китките й, човекът лесно я удържа. Все още в безсъзнание, Оуен лежеше на земята, притиснат от тежкия ботуш на друг гигант в кралска униформа.
Алис дьо ла Пол стискаше здраво ръката на Джаспър, който, отделен насила от майка си, беше изплашен и объркан и ревеше с пълен глас. Алис бръкна със свободната си ръка в джоба на дрехата си и извади малка кесийка.
— За бога, дете, престани да се дърпаш — процеди тя, очевидно изгубила търпение. — Ето, вземи малко марципан.
Катрин замръзна ужасена. Марципан! Тялото й омекна и тя се свлече на земята.
Навън природата все така се къпеше в слънчевата светлина на късното лято, птиците пееха, а по пътя за Лондон Джаспър, изплашен и разстроен от виковете на майка си, не спираше да плаче. Едмънд също плачеше, защото така и не разбра какво се случи, а и не искаше да се разделя с Пеги.
— Млъкнете, вие двамата, и престанете да хленчите — заповяда високо Алис дьо ла Пол, за да надвика високите команди на военния ескорт.
Конете препуснаха напред в галоп, подканяни от камшика на кочияша.
* * *
Абатисата на Баркинг Катрин дьо ла Пол нямаше много високо мнение за снаха си. Известно беше, че брат й Уилям се ожени за Алис най-вече заради парите й, от които тогава имаше огромна нужда. Финансовото му положение се бе променило благодарение на кралската служба, но той продължаваше да е с Алис. Катрин дьо ла Пол също имаше основания да е благодарна на патрона на брат си, тъй като длъжността абатиса на Баркинг бе получила от краля. Тя нямаше голям интерес към живота в двора и бе изключително горда с работата си в абатството, още повече че само така не се налагаше да поддържа контакти със снаха си. Двете никак не се обичаха.
Ето защо беше много изненадана, когато един ден в края на септември Алис се появи без предупреждение с две малки момчета — на пет и на шест години, и заяви, че трябва да бъдат настанени в манастира за няколко седмици, докато родителите уредят проблемите си. На въпроса на абатисата кои са тези деца й беше отговорено, че бащата е слуга в "Уиндзор", а децата са плод на любовна афера на една от дамите в двора.
Цялата история звучеше доста неправдоподобно, но като Божи служител, Катрин беше длъжна да дава подслон и прехрана на деца. Нещо повече, Алис донесе и сериозна сума за манастира. Петдесет и два паунда и дванайсет шилинга щяха да осигурят издръжката на децата за дълъг период занапред. Тя ги поведе и остави на грижите на монахините според повелите на свети Бенедикт.
Глава 24
Зимата на 1436 г.
Здравето на Катрин бързо се влошаваше през следващите седмици. Не можеше да преглътне отвеждането на децата — имаше чувството, че са изтръгнали сърцето й. След внимателно зададените въпроси от Оуен дълго потисканите спомени от собственото й напускане на двореца на родителите й като дете се върнаха с още по-голяма сила и тя беше като обезумяла от тревога и скръб. Предстоящата поява на новото бебе не й помагаше да погледне по-ведро на живота и лицето й си оставаше изтерзано и измъчено. Всеки от познатите й лекари би препоръчал да й сложат пиявици, но Оуен виждаше колко слаба и бледа е и без да я нападат онези лакоми малки кръвопийци.