Сестра Сюплис не мигна цяла нощ. Пренебрегвайки болките, коленичи и се помоли да се случи нещо, каквото и да е, което би могло да спре отпътуването на Катрин от Поаси. Животът й се струваше немислим без момичето.
Вече разсънена, Катрин измъкна сандъка изпод леглото и започна да събира оскъдните си вещи.
— Не си длъжна де тръгваш, Катрин! — Монахинята се отпусна тежко на ръба на тясното легло и започна по навик да върти полите на дрехата си с пръст. — Можеш да откажеш. Не искаш ли да живееш при нас и да станеш послушничка като Мари? Като монахиня ще бъдеш винаги в безопасност. Бог пази тези, които му служат.
Катрин спря за момент и се усмихна с обич на сестра Сюплис, след което поклати едва забележимо глава. Миг по-късно продължи да прибира вещите си.
— Помисли, Катрин! Помисли! Отидеш ли в двора, може би ще се омъжиш за крал Хенри и ще трябва да живееш в Англия! Млада си, скъпа моя, и не разбираш какво ще се очаква от теб. Може и да е позорно! Ако те омъжат за краля, ще бъдеш принудена да споделяш леглото му и… и да му се подчиняваш. А той е грубиян. Животно! Всички го казват. Той… вероятно има и опашка!
Катрин се сепна и застина, преди да опакова своята книга Числа в резервната си роба, но сетне бързо я прибра в сандъка Ще живее в Англия? Ще се омъжи за крал Хенри? Не, едва ли! Очакваше да уредят брака й, разбира се, но не и с краля на Англия, причинил такава разруха и страдание на Франция и на нейния народ. Наведе се и целуна по бузата възрастната монахиня.
— Скъпа сестро, Сюплис, кралят, моят баща, никога няма да ме принуди за подобно нещо. Ето защо не се тревожи. Сериозно. Скоро ще трябва да вървя. Кралицата е заповядала да се явя. Длъжна съм да се подчиня.
Катрин въздъхна с облекчение, че поне по този въпрос не чу възражения. През последните няколко месеца все по-често се чувстваше като затворник в манастира, все по-често я обземаше странно нетърпение. Беше се опитала да сподели с Мари какво изпитва, но сестра й не можеше да проумее за какво й говори. За Мари най-голямата привилегия за една жена бе да служи на Бога. Желанията на Катрин съвсем не бяха така възвишени, знаеше само, че иска да бъде вън от манастирските стени, там, където може да чува друга музика освен молитвената, където ще е сред млади хора, нейни връстници, а може би дори ще се научи да танцува. Нямаше представа как ще се случи всичко това, но със сигурност нямаше да е между стените на манастира в Поаси.
В уречения час капитанът на ескорта, намусен мъж в униформата на гвардеец от свитата на краля на Франция Шарл Шести, вече бе събрал хората си в карето на двора, които оседлаваха конете и се готвеха за път. Животните тръскаха глави, пръхтяха, юздите подрънкваха, а над главите им в прохладата на утрото се издигаха бели облачета пара. Пред северното крило на манастира Катрин се сбогуваше с монахините, нейно семейство в продължение на дълги години, и точно тогава майката игуменка внезапно взе решение. Пристъпи в центъра на двора и започна да мъмри капитана. Защо да не може придружителка да пътува с принцеса Катрин? Едва ли е редно да бъде толкова време в изцяло мъжка компания!
Катрин затаи дъх, обзета от истинска паника. Ами ако игуменката откаже да я пусне? Щеше да е като в капан. Със свито сърце проследи как капитанът извади заповедта, размаха я сърдито пред лицето на игуменката и забоде пръст в документа, сякаш за да потвърди написаното. Вероятно неграмотен, той не различаваше подписа на кралицата, но пък добре познаваше кралския печат, който му даваше власт.
Игуменката знаеше кога да отстъпи. Съкрушена се върна при Катрин и я накара тържествено да обещае, че по време на пътуването няма да забравя наученото за благопристойното поведение. Изгаряща от нетърпение да отпътува, Катрин обеща.
Забеляза до сестра Сюплис Мари в одеждите си на послушничка, която в старанието си да овладее чувствата си, притискаше устни с юмрук. Тревогата, изписала се на лицето на Мари, накара Катрин да осъзнае, че вероятно се разделят задълго.
— Бог да те пази — прошепна Мари, докато прегръщаше сестра си. — Прегърни папа от мен. А, целуни и маман, разбира се.
Катрин прехапа устни, за да спре треперенето им, докато сестра Сюплис ридаеше като майка, на която отнемат детето.
Щом потеглиха, качена на специално избрания за нея кротък дребен кон, Катрин се извърна и погледна през рамо. Пред портата на манастира стоеше дребна, подпряна на бастун фигура, която махаше за сбогом.
* * *
Пътят за Мюлон се виеше на северозапад покрай бреговете на Сена и присъствието на искрящата вода на реката повдигна още повече духа на Катрин. Освободена от строгите правила в манастира, тя си позволяваше от време на време да се наведе и да откъсне по някоя къпина и да се наслади на сладкия вкус, който изпълваше устата й. Какво удоволствие бе да прави каквото й хрумне, без да се тревожи, че ще бъде спряна или укорена за дързостта си. Капитанът се обръщаше към нея с почтителното „Ваше Височество“ и тя не пропускаше да изпъне рамене, да вдигне глава, припомняйки си, че той е слуга. Яздеше до нея, за да я пази, а не да й казва как да се държи.