Катрин трябваше да се яви пред майка си. Пое си дълбоко въздух и изпъна рамене.
— Добре… Как се казваш?
— Гиймот, мадам. Ще бъда личната ви камериерка.
Лична камериерка! Колко различен ставаше животът й. Катрин се изправи и кимна с достойнство към капитана в знак, че го освобождава от задълженията му. Последва девойката, нарекла се Гиймот, към тежка дъбова врата зад подиума в другия край на залата. Лакей в ливрея отвори вратата и докато минаваха през прага, дребно кафяво кученце се спусна в краката им, джафкайки оглушително.
— Катрин! Ето те и теб, дете! Защо се забавихте толкова? Да не би онзи мухльо капитанът да обърка пътя?
Катрин се озова във вихрушката, която майка й, Нейно Величество Изабо, кралица на Франция, създаваше обикновено. Беше забравила каква е атмосферата тук, как слугите тичаха напред-назад, за да изпълняват нарежданията й, как тя издава заповедите си и изисква незабавно изпълнение. Роклята й и високото конично украшение на главата създаваха впечатление, че е по-висока от всички наоколо, а широкото чело и изскубаните вежди й придаваха излъчване на високомерие и превъзходство.
— Хайде — изправи се кралицата и поизтупа праха от дрехите на дъщеря си. — Трябва да те изчистим, преди гостът ни да пристигне. — Улови Катрин за ръка и я поведе бързо към каменните стълби, водещи към горния етаж.
— Гост ли? — Изплашена, Катрин се опита да измъкне ръката си. — Да не би крал Хенри да идва тази вечер?
— Крал Хенри ли? За бога, дете, не. Какво те кара да мислиш подобно нещо?
— Ами… Капитанът от ескорта ми каза…
Пръстите на кралицата стиснаха още по-силно ръката на дъщеря й.
— Не давай ухо на брътвежите на слугите, Катрин, никога не знаят точно какво се случва. Не чакаме краля, а специалния му пратеник сър Робърт Уотъртън. Да вървим. Трябва да му направиш добро впечатление.
— Но защо? Защо, мадам? — продължаваше да се дърпа девойката.
— Задачата ни е да накараме англичаните да разберат, че от Франция и французите не може само да се взима. Трябва да заявим цената си.
Катрин усети облекчение. В думите на кралицата имаше смисъл.
— Разбирам, сега разбирам. Кралят на Англия е чудовище, нали? Всички го знаят. Капитанът разказа, че кралят хладнокръвно избил пленените в Ажанкур. А пък… сестра Сюплис дори смята, че той има опашка!
— За бога! Не бъди толкова наивна, Катрин. Не обръщай внимание на безумните приказки на монахините. Опашка ли? Как не! Запознах се с крал Хенри и го намирам за очарователен. — Кралица Изабо, която държеше друго малко джафкащо кученце, небрежно пусна клетото животно на земята и насочи критичен поглед към дъщеря си. — Погледни се само — процеди тя. — Цялата си в прах и миришеш като кон. Хайде, работа ни чака.
Кралица Изабо се разпореждаше както винаги. Щеше да е приятно, мислеше си Катрин, докато изкачваше стъпалата на витата стълба след майка си, да ме посрещне с поне малко обич, дори с целувка. Сигурна беше, че в подобен момент баща й щеше да я целуне.
— Как се чувства скъпият папа? — попита тя. — Ще го видя ли тази вечер?
— Не. — Кралицата спря за миг, обърна се и изгледа дъщеря си с намръщено чело. — Баща ти няма да бъде с нас. Не е добре. Наредих, докато премине поредната криза, да го държат в „Сен Пол”, за да е в безопасност. Слугите ще се грижат за него.
— Старата болест още го мъчи, така ли?
— И то много — отвърна кралицата. — Когато го видях преди месец, не спираше да повтаря, че е от стъкло.
— Как така?
— Така, от стъкло. Настояваше в дрехите му да бъдат поставени метални пръчки, за да го предпазват, и не допускаше никого до себе си, за да не го счупят.
— Дори вас ли, маман?
— Най-вече мен — гласеше отговорът. Пръстите на кралицата уловиха по-здраво парапета, след което тя се извърна и изкачи последните няколко стъпала до стаята горе.
Катрин пазеше няколко ясни спомена от детството си от времето, преди двете с Мари да бъдат изпратени в манастира в Поаси, и в тях баща й беше като едър, силен и нежен мечок. Помнеше смеха, топлината и сигурността на прегръдката му, когато се настаняваше на коленете му и той й разказваше приказки, учеше я на бебешки стихчета или броеше шеговито пръстите на ръцете и краката й. Други спомени веднага нахлуха след това: събуждането нощем от виковете и протяжните вопли откъм стаята на краля, тропотът от стъпките на слуги по коридора. Тогава двете с Мари с разтуптени от страх сърца се сгушваха треперещи една в друга и запушваха уши, за да не чуват. По-късно в манастира, когато се случваше да се събуди нощем от гласа на бухал или хъркането на някоя от монахините, неизменно мислеше за онези вдъхващи страх нощи в детската стая в „Сен Пол“ и си даваше сметка, че баща й живее в наистина мрачен свят в плен на своята лудост. Искрено се натъжаваше при спомена за мъчителните му страдания.