Някой почука леко на вратата.
— Гиймот, ето те и теб — рече кралицата при появата на момичето. — Иди да стоплиш вода и измий косата на принцеса Катрин. Не забравяй да използваш сапун от Марсилия. Изплакни я с разтвор от лимонов сок, за да изсветлее, сплети я, когато изсъхне, и й облечете някоя от моите рокли. Новата червена ще отива на тази прекрасна руса коса. Не, чакай! Не с червената — с нея косата ще изглежда прекалено бронзова. Зелената е по-подходяща. Да, зеленият цвят ще разкрие по-добре цвета на очите й. И не… Не сплитай косата. Не е необходимо, тя все още не е омъжена. Освен това косата й е прелестно чуплива. Което е предимство. Залавяй се за работа, момиче! Нямаме цяла нощ.
След бърз реверанс Гиймот се спусна да изпълнява заповедите, а кралицата накара дъщеря си да седне пред малка тоалетка и да се погледне в огледалото. Пред смаяния поглед на Катрин се появи закръгленото лице на руса млада жена с големи синьо-сиви очи, заобиколени от тъмни мигли. Високите скули омекотяваха впечатлението от леко издължения нос и бледата, почти прозрачна кожа, порозовяла от смущение. За първи път в живота си тя виждаше отражението си на възрастен човек. Наведе се напред, за да се огледа по-добре, но никак не хареса онова, което видя.
— Носът ми е много голям — заключи Катрин и бутна огледалото назад.
Кралицата завъртя лицето на дъщеря си на едната, после на другата страна, като го изучаваше внимателно.
— Да, боя се, че имаш носа на Валоа, но пък и нищо не можем да направим. Това е дълъг, а не голям нос. Елегантен. Аристократичен. Поне е сигурно коя кръв тече в жилите ти. Всички or кралското семейство на баща ти имат носа на Валоа. — Изабо продължи с проучването на лицето на дъщеря си. — Кожата ти е добра, без почти никакви дефекти, и имаш късмет, че си наследила моите очи. Я да видя зъбите ти.
Катрин стисна очи, когато кралицата най-безцеремонно отвори устата й все едно проверяваше възрастта на овца.
— Това с добре! Все още всичките ти зъби са по местата си, което значи, че дъхът ти ще е приятен, а с отвара от смирна ще стане неустоим. Това е чудесно!
— Не вършим ли грях, маман?
— Грях ли? Какъв грях?
— Това с огледалото. В Поаси нямахме огледала…
— Бог да ми е на помощ, дете! — изсумтя презрително кралицата. — В огледалото няма нищо грешно, сигурно монахините са ти внушили, че ако погледнеш в огледало, ще видиш задните части на дявола. Не е никакъв грях да се възползваш колкото се може повече от даденостите в този живот. Убедена съм, че онези стари кокошки са те обучавали по Евангелието от Матея.
— Да, точно така. — Катрин беше поразена от богохулството на майка си.
— Не забравяй обаче и притчата за талантите „Всекиму, който има, ще се даде и преумножи” (Евангелие от Матей 25:29). Така че нека видим с какво разполагаш. Така, косата ти е достатъчно хубава и едно добро измиване няма да е излишно. Вчесвала ли си я някога в манастира? Не личи да си го правила. Ами тази дреха? Всемогъщи боже! Нищо чудно, че жени, които се обличат по този начин, си остават девственици.
— Те са монахини, маман.
— Именно — сбърчи нос Изабо. — Като си помисля, че сестра ти Мари избра точно това. Горкото объркано дете! Добре че поне имам теб.
* * *
Мелодичната музикална фраза не спираше да звучи в съзнанието на Катрин. За първи път я чу в голямата зала този следобед, докато цигуларят я упражняваше, за да я доведе до съвършенство, но сега към цигулката се бяха прибавили обой и ритъмът на барабан и това се оказа най-често свирената мелодия за танци тази вечер. От кралския подиум Катрин наблюдаваше трийсетина мъже и жени, които описваха красиви фигури в просторната зала под ритъма на музиката за танци, каквато тя чуваше за първи път в живота си. Беше очарована и вдъхновена от промените, които сръчните ръце на майка й и Гиймот постигнаха с външния й вид. Искрящата й коса се спускаше до раменете, покрита с тънък воал, закрепен за главата със златна диадема. Беше облечена с една от роклите на майка си от зелена коприна и искрено се наслаждаваше на начина, по който светлината на свещите играеше по плата при всяко нейно движение. Натрупаните през петнайсетте години в манастира забрани започнаха да падат една след друга като непотребни одежди.
Тя не се включи в танците; монахините определено не я бяха обучавали за подобно своеволие, но въпреки това ръката на майка й лежеше върху нейната, за да не би момичето да се изкуши и бързо да стане ясно на кралския пратеник, че Катрин не умее да танцува. Настанен от дясната й страна върху кралския подиум, сър Робърт Уотъртън при всеки повод докосваше другата й ръка. С ясно очертана квадратна долна челюст и лек блясък в очите, той се навеждаше към нея заговорнически и опарваше ухото й с противния си дъх.