— Аз мога да го науча на всичко това — бунтуваше се Катрин.
— Чудесно знаеш, че синът ти е публична фигура. Всеки иска да има думата при неговото отглеждане. Не се разстройвай излишно. Можеш да имаш доверие на Алис Ботелър. При това е най-добрият избор, като имам предвид останалите предложения.
Катрин въздъхна примирено.
— Другата новина — продължи Джон — би трябвало да те разведри. Граф Марч почина от чума.
— Чума ли? Не е възможно!
— Моля те, скъпа моя, не се паникьосвай — прекръсти се той енергично. — Графът е бил в Ирландия, така че няма риск от зараза тук в Лондон.
— Малка утеха. И защо това трябва да ме развесели?
— Не, не, разбира се. За съжаление графът е бил картоиграч и е загубил голяма част от състоянието си, така че собствеността му е върната на короната и съветът реши да бъде прехвърлена към имотите на вдостващата кралица. Тъй като това си ти, ще можеш да живееш там по благоволението на суверена, твоя син, ако искаш, разбира се. Има едно-единствено условие: да поддържаш сградите и градините в добро състояние. Нищо друго няма да се иска от теб. А къщата е много хубава — завърши той.
— Но къде се намира? Далече ли е от "Уиндзор"? Или от "Уестминстър"?
— Съвсем близо е до "Уестминстър". На брега на реката, недалеч от манастира на Черните доминиканци. Ако дворът е в "Уиндзор" и искаш да видиш краля, бързо ще стигнеш с баржа по реката. Много е удобно. Замъкът се казва "Бейнард".
— Сещам се, виждала съм го от реката. Но ако отида да живея там, синът ми много ще ми липсва. Не че сега го виждам колкото ми се иска.
Джон погледна унилото й лице. Ясно му беше, че тъй като бе чужденка, мнозина продължаваха да я гледат с подозрение. Той не можеше да направи много, за да промени това, а и не можеше да й предложи утеха. Въздъхна и взе дланта й в своята.
— Скъпа моя, той е крал. Не е обикновено дете и никога няма да бъде. Повярвай ми, ако искаш това, бих могъл да уредя да живеете щастливо някъде в провинцията, далеч от напреженията в двора и Парламента. Там ще можеш да биеш сама маслото, да гледаш някоя коза… Хенри ще си има кученце…
— Предпочита коте.
— Добре, коте! — съгласи се Джон с леко нетърпение. — Хайде, Катрин, повярвай ми, замъкът "Бейнард" е чудесно място за теб. Ще бъдеш в центъра на Лондон, ще е изцяло на твое разположение. Ваш дом. Хора ще идват само ако ги поканиш. А е и много удобно. В съседната сграда са роклите ти.
— Какво имаш предвид?
— Замъкът "Бейнард" е в непосредствена близост с Кралския дрешник. Там се пазят всички ценни вещи на кралското семейство. Церемониалните одежди на държавата, тапетите, мебелите, съдовете, сребърните прибори и бижутата, както кожите и всекидневните дрехи. Естествено, охраната е много сериозна.
— Моите обаче не са там, нали?
— Поне тези за официалните случаи със сигурност се пазят там.
— В такъв случай може наистина да е удобно за живеене. — Катрин мислеше усилено. Това беше шанс двамата с Оуен да прекарват повече време заедно, без да пораждат подозрение. Та той беше секретар за гардероба и щеше да се налага да посещава често склада с кралските одежди. Вярно, Хенри щеше да остане в "Уиндзор" с Елизабет Раймън, но тя щеше да го вижда без проблем.
Досадната Елизабет Раймън я караше да бъде непрестанно нащрек — появяваше се най-неочаквано, сякаш я следеше и шпионираше. Нямаше как да ходи в замъка "Бейнард" освен по изрична покана от кралицата. Преместването в замъка можеше да се окаже решение на много от проблемите на Катрин.
— Знаеш ли, Джон — замислено каза тя. — Мисля, че в "Бейнард" ще ми хареса.
Джон Бедфърд въздъхна с облекчение и поклати глава. Странни създания са това жените. Упорити като магарета на моменти, но щом им споменеш за роклите и дрънкулките им, омекват и са готови на какво ли не. Никога нямаше да ги разбере.
* * *
В плановете на Катрин не влизаше котето на Хенри до момента, в които Джон Бедфърд не каза, че момченцето може да има кученце. Спомена пред сина си, че ще се опита да му намери малко коте, и лицето на детето светна радостно. Позволиха му да си избере коте, родено в конюшните. Един от младежите, които спяха там, беше хранил майката и твърдеше, че бебетата са на около два месеца, а може би и малко повече. Във всеки случай, когато се раждали, било адски студено. Три от котетата бяха донесени в сандъче, покрито със слама, в детската стая. Хенри милваше пухкавите им глави, докато реши кое да избере.
— Ето това — каза най-сетне той и извади красиво кафяво коте. — Виж, маман, Дева Мария прави ето този знак. — Внимателно очерта с пръст буквата "М" върху челото на малкото създание. Катрин се зачуди откъде синът й знае историята за Дева Мария.