Капитанът на ескорта придвижи коня си до черния жребец на епископа в отбранителна позиция.
— Оставете ги на нас, Ваше Преосвещенство — каза той. — Ще ги разгоним.
Хенри вдигна ръка, за да даде знак на капитана да изчака, но сърцето му вече биеше учестено.
— Нека ги чуем какво искат.
— Няма да ни изплашиш, епископе! — извика водачът. — Нито ти, нито охраната ти. И няма да ни накараш да работим с копелетата чужденци. Те трябва да си вървят! Английските работници имат нужда от работа.
— Вън, вън! Чужденците вън! — пригласяха останалите, като не спираха да удрят сопите си в земята. — Вън, вън! Чужденците вън!
— Чакайте! — извика Хенри. — Чакайте! Изслушайте ме! Разбирам тревогата ви, но ви уверявам, че вече има ограничения за движението на чуждестранните търговци и техните работници. Съветът гласува закон, за да се реши въпросът.
— Само че законът не ги спира. И вината е твоя, лицемерен лъжец. На тях казваш едно, а на нас — съвсем друго. Трябваше да послушаме херцога. Беше прав.
— Вън, вън! Чужденците вън! — не спираха да крещят онези от работниците, които бяха в задната редица и не чуваха какво си говорят тези отпред.
— Ти божи човек ли си, епископе? — попита водачът подигравателно.
— Разбира се!
— Значи, ако те хвърлим във водата, ще изплуваш, нали? Хрилете на твоя ангел ще ти помогнат. Хайде, момчета! Да го хвърлим във водата. Няма да се удави. Бог ще го опази!
Един от работниците се спусна и улови юздите на коня. Хенри изтръпна от ужас. Животното се изплаши, започна да цвили и да върти глава пред лицето на нападателя. Войниците от охраната размахаха късите си мечове и щом се видя, че те не се шегуват и от някои нападатели потече кръв, тълпата отстъпи няколко крачки назад. В този момент обаче един успя да мушне острия връх на сопата си в хълбока на черния жребец. Животното изцвили пронизително от болка, Хенри успя навреме да улови гривата му, за да го накара да наведе глава. Групата на нападателите се разреди и видял пролука между тях, конят се втурна напред.
Хенри стискаше здраво гривата на изплашеното животно, което препусна покрай кръчмата на неговия винар, излезе на Трий Крейнс Лейн, разгонвайки изплашените търговци, чиято стока — зеле и други зеленчуци, се изсипа на земята. Един от войниците на охраната на Хенри галопираше след него и най-накрая успя да улови едната юзда на черния жребец, като го накара да спре. Обзето от паника, животното продължаваше да върти изплашено очи и да пристъпва неспокойно. Хенри се спусна от седлото на земята, опитвайки се да спре треперенето на краката си.
— Милорд, ранен ли сте? — попита капитанът на ескорта, който току-що бе пристигнал при тях.
Хенри само поклати отрицателно глава.
— Черквата "Сейнт Майкъл Куийнхайт" е съвсем наблизо, милорд. Не искате ли да отдъхнете там? Сигурно сте много разстроен.
— Не… Благодаря. Не. — Наведен напред, за да си поеме дъх, Хенри се стараеше да се успокои. Изпитваше нужда да изпие някакво питие, а беше чувал, че новият енорийски свещеник на "Сейнт Майкъл" е кльощав лицемерен тип, чиято изба е празна, така че реши да подмине този храм.
— "Сейнт Андрю до Дрешника" също не е далеч — рече той, вече поизправен и с не толкова силна болка в гърдите. — Познавам ректора там. Добър човек. Поне ще предложи чаша добро, силно питие.
Преподобният Мармадюк де Къркъби току-що беше приел един гост, когато в стаята въведоха и епископ Боуфърт.
Мъжете станаха да го поздравят.
— Де Къркъби и Грей! Толкова ми е приятно да видя и двама ви — зарадва се Боуфърт.— Нека да седнем и да изпием по чаша. Току-що преживях нещо много неприятно. — Той се отпусна тежко на предложеното място, а двамата свещеници се засуетиха около него, намериха чаша и я напълниха.
— Заповядайте, Ваше Преосвещенство — подаде му чашата Мармадюк де Къркъби. — Това малко ще ви успокои. Разкажете ни какво се случи.
Ректорът на "Сейнт Андрю до Дрешника" беше с един пръст по-нисък от епископ Боуфърт. Посивялата му коса бе поопадала на темето, но пък се спускаше на пищни къдри надолу около пълния тил над яката. Уилям Грей, току-що назначен за епископ на Лондон, си приличаше със своя домакин, все едно бяха близнаци — същата вече оредяваща коса и също толкова пълен. Тримата винаги добре се разбираха. Почти връстници, бяха приятели от студенти в Оксфорд и останаха такива. Кралският произход на Боуфърт му позволи да израсне бързо в кариерата от пребендарий (Титла на духовник в Римокатолическата църква, който се занима с административните въпроси на някой храм с двоен пасторат) в Линкълн, много скоро след това стана декан на катедрала в Уелс. Уилям Грей също бе имал успешна кариера, чиято кулминационна точка беше скорошното му назначение за епископ на Лондон. Докато лишеният от амбиции Къркъби беше останал на сравнително ниска длъжност и бе напълно доволен от поста ректор на "Сейнт Андрю" в продължение на дълги години. Енорията му беше достатъчно богата, за да му осигурява съвсем достатъчен доход и средства за скромните му нужди. Единственото му изкушение беше чаша хубаво вино и той често му се поддаваше с обяснението, че тъй като е единственият му порок, едва ли Всевишният ще го съди много строго.