— Какво ви води толкова често в Бристол?
— Работа. Миналата година ме назначиха за главен шериф на Съмърсет и Дорсет, а и от време на време ме викат като мирови съдия в Съмърсет.
— Защо тогава не живеете в Бристол? — попита Катрин.
— О, не, Ваше Величество — сър Едуард едва не прехапа езика си, огледа се смутено, да не би някой да е чул как я нарича. Слава богу, нямаше никого наоколо. Беше се заклел да пази тайната им. — Много съжалявам! Забравих! — прошепна той и продължи: — Няма как да живея в Бристол, тъй като съм и шамбелан на Южен Уелс. Налага се да пътувам до Девън от време на време. Виждам брега на Девън отвъд провлака от градината си и понякога изглежда толкова близо, та имам чувството, че ако протегна ръка, ще го пипна. Виждате, че Донат е напълно подходящо място за живеене, със съвсем удобен воден транспорт между Уелс и западната част на Англия. А и скъпата ми Джейн е много щастлива там.
— С нетърпение очаквам да се запозная с нея — рече Катрин. — Толкова много обичам баща й. Изключително мил е с мен.
— С мен също — закима ентусиазирано Едуард Страдлинг. — Дължа назначенията си най-вече на своя тъст. Бракът ми с дъщеря му е най-хубавата ми всекидневна работа!
Катрин беше изненадана от готовността, с която човекът споделяше нещо тъй съкровено.
— Имате и син, нали?
— Точно така. Нашият малък Хенри. С две години е по-малък от вашия син, милейди, Негово Величество крал… — Ръката му за пореден път се стрелна пред устата, усетил, че може да издаде важна информация.
— Не се тревожете, сър Едуард — усмихна се Катрин. — Няма хора наоколо.
Пристигнаха в малкото пристанище на Колху на брега на Гламорган привечер и за радост на Катрин бяха приготвили за нея набито, стъпващо здраво по земята пони, което да я отведе по стръмните склонове далеч от морския бряг. Няколко каруци и коне ги чакаха недалеч от черквата "Сейнт Илтид", с които трябваше да изминат последните няколко километра от своето пътешествие на запад до замъка "Сейнт Донат".
Посрещнаха ги, настаниха ги и Катрин вече беше толкова изморена, че копнееше единствено да си легне и да спи, да спи, да спи.
На следващия ден тя отвори леко очи и като се огледа, забеляза, че лейди Джейн Страдлинг, самото олицетворение на търпението, седеше до прозореца и шиеше, докато кралската й гостенка тихо спеше. Щом усети, че Катрин се радвижва, тя скочи на крака, напълно забравила за ръкоделието си.
— Ваше Величество, будна сте!
— Да, и съм гладна като вълк — призна Катрин.
* * *
Бебето се роди два месеца по-късно сравнително лесно в голямото легло на просторната стая с изглед към морето: спокойно бебе, което гледаше сериозно света с очи с цвят на незабравка.
— Момиче! — възкликна радостно бащата, когато го пуснаха в спалнята. — Нали е красива? О, Катрин, погледни само пръстите! Не са ли съвършени? Винаги съм искал дъщеря.
— Да — не по-малко щастлива се съгласи майката. — Момиче. Тасинда.
— Тасинда? Така ли ще се казва? Надявах се, ако е момиче, да го наречем Маргед. Маргарет на майка ми.
— Не, не Маргарет на майка ти, нито Изабо на майка ми. Съжалявам, Оуен, но сърцето ми го пожела. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се, че нямам, кариад. И двете сте добре и нищо друго няма значение. Много по-важно е от това как ще я наричаме. Но… — той се поколеба, преди да продължи: — Тасинда? Що за име е това? Защо избра точно него?
Катрин погледна детето с небесносините очи и премигна няколко пъти, за да прогони внезапно бликналите сълзи.
— Така акушерката кръсти дъщерята на Жаклин. Длъжници сме на онова нещастно бебе. То ни събра.
Оуен обви с ръце двете най-важни жени в живота си — любимата си Катрин и тяхната мъничка дъщеря. Сърцето му преливаше от любов и гордост и в същото време се свиваше при мисълта, че може да е с тях единствено когато са сами. И ако за него това щеше да е трудно, щеше ли някога Катрин да забрави, че е трябвало да остави скъпото си бебе на грижите на непознати.
Глава 18
Зимата на 1425–1426 г.
В очакване да акостират херцогът и херцогинята на Бедфърд стояха на палубата на "Тринити Ройъл" с присвити очи заради хапещия вятър и наблюдаваха движението и суетнята долу на пристанището на Дувър, което се готвеше да посрещне големия кораб. Плъзгав от влагата и студа, мостикът за пореден път се измъкна от мястото за закачване, предизвиквайки ядосаните викове и ругатните на моряци и работници. Джон буквално скърцаше със зъби от нетърпение. Двамата с Ан бяха здраво загърнати в топли, подплатени с кожа пелерини, носеха и кожени ръкавици, но студът успяваше да проникне чак до костите. Времето напредваше и те искаха да тръгнат час по-скоро за "Уестминстър", още повече че всеки момент щеше да се спусне мрак. Вече в Англия, Джон очакваше с нетърпение приближаването на Коледа, която да прекара със съпругата си в приятната компания на приятелите си, както и да се види със своя малък племенник, краля. За съжаление двамата с Ан нямаха деца.