За какво бе трицератопсът, запитах се, и за какво бяха гърмящите змии? Очевидно динозавърът не представляваше действителна заплаха (дори можеше да е халюцинация, въпреки че се съмнявах), но гърмящите змии бяха истински. Те бяха сякаш част от зловещ сценарий за убийство, но кой би искал да ме убие? А ако някой наистина би искал смъртта ми по неизвестни за мен причини, сигурно можеха да се намерят куп по-лесни и не толкова усложнени начини да го направи.
Така се бях втренчил в къщата, че колата за малко да изскочи от пътя. Едва успях навреме да я върна обратно.
Отначало нямаше никакви признаци на живот около къщата, но сега изведнъж забелязах такива. Кучета припнаха по двора и се втурнаха в надпревара към пътя, като джавкаха по колата. Никога през живота си не бях виждал толкова много кучета. Всичките бяха толкова кльощави, че дори от разстоянието, на което се намираха, можех да забележа ребрата, открояващи се под козината им. Повечето бяха ловджийски, с щръкнали уши и тънки като камшик опашки. Някои от тях с лай се насочиха към портата и се изнизаха на пътя, продължавайки да тичат пред колата. Други не си направиха труда да заобикалят и с големи скокове се прехвърлиха през оградата.
Вратата на къщата се отвори, на малката веранда излезе мъж и викна на кучетата. Дочула вика му, цялата глутница на мига се спря. С подвити опашки животните се запътиха обратно към къщата като банда хлапета, спипани в бостан с дини. Тези кучета много добре знаеха, че не им е работата да преследват коли.
Но в момента не им обърнах особено внимание, понеже се бях загледал в мъжа. Очаквах, че появилият се на верандата ще е Смъркащия Смит. Не знаех защо го очаквам — може би защото имах нужда от нещо, което да ми позволи да открия логично обяснение за случилото се с мен. Но човекът не беше Смъркащия Смит. Беше значително по-висок от него, не носеше шапка, нито пък пушеше лула. Хрумна ми, че не би могъл да е Смъркащия Смит, защото предишната вечер не бе имало кучета. Това бе съседът, за който ме бе предупредил Смъркащия, човекът с глутницата зли кучета.
„Може да ти струва живота“ — предупредил ме бе Смъркащия, — "ако тръгнеш надолу по този път.
И за малко да ми струва живота, припомних си, като останах да пия долнопробното уиски със Смъркащия Смит.
Разбира се, невероятното беше, че вярвах Смъркащия Смит изобщо да е съществувал. Нямаше такъв човек; просто не можеше и да има. Той и глуповатата му съпруга бяха смахнати герои, които се подвизаваха в книжки с комикси. Но колкото и да се опитвах да си втълпя това, не можех да го приема.
С изключение на кучетата и човека, който излезе на верандата да им кресне, къщата бе съвсем същата като тази на Смъркащия. А това, казах си, излизаше извън всякакви граници на разума.
После забелязах нещо, което бе различно, и се почувствах много по-добре след цялата объркана и налудничава история, въпреки че то едва ли представляваше повод за радост. Край камарата от дърва имаше кола, но задницата й не бе повдигната на трупчета. Стоеше на четирите си колела, макар да видях две дървени магарета и греда, подпрени на камарата. Сякаш колата неотдавна е била повдигана за ремонт, но вече е оправена и свалена обратно на земята.
Вече почти бях подминал къщата, когато колата ми за втори път се насочи към канавката и аз едва успях да я овладея навреме. Когато извърнах глава за последен поглед, видях пощенската кутия, закачена на един кол край портата.
Върху нея с груб почерк и явно с капеща четка бе изписано името:
ТРЕТА ГЛАВА
Джордж Дънкън бе остарял, но аз го познах в мига, в който влязох в магазина. Беше побелял, трепереше и в него се забелязваше изтощеност, типична за старите хора. Но бе същият човек, който често ми бе давал пликче с ментови бонбони, ей-така безплатно, когато баща ми купуваше разнообразни провизии за дома, или чувал с трици, който Джордж Дънкън довличаше от задното помещение, където държеше храната за животни.
Съдържателят на магазина стоеше зад тезгяха и говореше с някаква жена, обърната с гръб към мен. Дрезгавият му глас се чуваше ясно из целия магазин.
— Децата на този Уилямс — каза той — винаги са били сбирщина пакостници. От деня, когато Том Уилямс се довлече неканен тук, цялото село е имало само проблеми с него и племето му. Казвам ви, мис Адамс, те са безнадеждна пасмина и ако бях на ваше място, изобщо нямаше да се тревожа за тях. Просто бих продължил да ги уча колкото мога, бих ги стъпкал, когато излизат вън от правия пътя, и с това би се свършило.