— А вие ми давахте пликче с бонбони.
„Всичко ще е наред“ — казах си. Старият Пайлът Ноб все още съществуваше и аз не бях чужденец в него. Бях се върнал у дома.
— И ти си същият — попита Дънкън, — който се появява по радиото и понякога по телевизията?
Признах, че е така.
— Пайлът Ноб — заяви той — страшно се гордее с теб. Отначало ни бе някак странно да слушаме момче от родното село по радиото или да седим лице в лице с него, когато е на телевизионния екран. Накрая свикнахме с теб и повечето от нас те слушаме и после си говорим за това. Събираме се и си разправяме един на друг, че Хортън казал това или онова, и приемаме думите ти за самата божа истина. Но — изгледа ме той учудено — защо си дошъл тук? Не че не се радваме на връщането ти.
— Мисля да поостана известно време — отговорих му. — Няколко месеца, може би година.
— За почивка ли?
— Не. Няма да е почивка. Има неща, които искам да напиша. А за да го направя, трябваше да отида някъде другаде. Някъде, където ще имам време да пиша и малко време да обмисля това, което ще напиша.
— Книга ли?
— Да, надявам се, че ще е книга.
— Е, както ми се струва — каза Дънкън, ръзтърквайки врата си, — сигурно има доста неща, за които би могъл да напишеш книга. Навярно куп неща, които не си могъл да кажеш направо в ефира. За всички тези непознати места, където си бил. А ти си обиколил много такива.
— Не чак толкова много — поясних.
— Ами Русия? Какво мислиш за Русия?
— Руснаците ми харесаха. В много отношения изглеждаха като нас.
— Имаш предвид като американци?
— Като американци — потвърдих аз.
— Слушай, да отидем до печката — предложи той — и да седнем да си поговорим. Днес не съм я палил. Предполагам, че и не е необходимо. Спомням си ясно като бял ден как татко ти седеше на един от тези столове и разговаряше с останалите. Баща ти беше много добър човек, но винаги съм казвал, че не е бил създаден за фермер.
Седнахме до печката и Дънкан попита:.
— Татко ти жив ли е още?
— Да, и мама също. Живеят в Калифорния. Вече са пенсионери и се чувстват много добре.
— Имаш ли къде да отседнеш?
Поклатих глава.
— Долу край реката има нов мотел — насочи ме той. — Построиха го преди една или две години. Нови хора са, казват се Стрийтър. Ще ти предложат изгодна цена, ако останеш повече от ден-два. Ще поговоря с тях за това.
— Няма нужда…
— Но ти не си случаен. Ти си от местните, завърнал се отново в родния край. Трябва да им се обясни.
— Как е риболовът?
— Тук е най-доброто място по реката. Дават няколко лодки под наем, въпреки че изобщо не мога да разбера защо някой ще си рискува живота с кану по тази река.
— Надявах се да намеря място като това — рекох. — Страхувах се, че няма да успея.
— Все още ли си луд по риболова?
— Харесвам го — отвърнах.
— Спомням си, че като момче тормозеше много главушите.
— Главушите бяха забавна работа — обясних аз.
— Все още има много хора, които сигурно помниш — каза Дънкан. — Всички искат да те видят. Защо не наминеш довечера на забавата в училището? На нея ще дойдат куп хора. Тази тук преди малко беше учителката, казва се Кети Адамс.
— Училището все още ли е в старата едностайна сграда?
— Можеш да се обзаложиш, че е същото — усмихна се той. — Преди време ни натискаха, както нас, така и някои от другите общини, да се обединим, но когато се стигна до гласуване, ние наложихме своето. Децата получават същото образование в едностайно училище, каквото биха получили в нова модерна сграда. И при това значително по-евтино. На децата, които искат да продължат да учат в гимназия, им плащаме стипендии, но те не са много. Освен това пак е по-евтино, отколкото ако се бяхме обединили. Какъв смисъл има да се харчат пари за гимназия, когато наоколо има деца като изчадията на Уилямс…
— Извинявам се — прекъснах го, — но когато влязох в магазина, нямаше как да не чуя…
— Искам да ти кажа, Хортън, че Кети Адамс е чудесна учителка, но е твърде мекосърдечна. Винаги защитава децата на Уилямс, а ще ти кажа, че те не са нищо друго, освен банда главорези. Предполагам, че не познаваш Том Уилямс. Той се домъкна тук след като ти бе заминал. Поработи в някои от фермите наоколо, но в повечето случаи не го биваше за нищо, макар да бе успял някак си да спести малко пари. Отдавна бе минал възраст за женене, когато се хвана с една от дъщерите на Картър Малката отрова. Името й бе Амелия. Спомняш си Малката отрова, нали?
Поклатих глава.
— Имаше брат, когото наричаха Голямата отрова. Никой не си спомня истинските им имена. Цялото племе живееше на остров Мъскрат. Както и да е, когато Том се ожени за Амелия, със спестените пари, купи едно съвсем малко парче земя на няколко километра нагоре от Самотната долчинка и се опита да го превърне във ферма. Свързва по някакъв начин двата края, макар да не знам точно как. И почти всяка година им се раждаше дете, а той и госпожата му оставиха тези деца да подивеят. Казвам ти, Хортън, това са такъв тип хора, без каквито можеш да живееш по-спокойно. Те непрестанно създават неприятности — старият Том Уилямс и цялото му семейство. Държат глутница кучета, които от нищо не се плашат, и всички те са напълно безполезни, точно като самия Том. По цял ден се въргалят наоколо, взаимно си прегризват гърлата и не струват пукната пара. Том казва, че просто обичал кучета. Чувал ли си някога такова нещо? Един непрокопсаник, заобиколен от кучета и деца, и чиито хлапета винаги се забъркват в някаква каша.