Мисля, че знам какво.
Мисля, че наследникът вече съществува, и то от много години.
Абстрактното мислене е нещо ново на този свят. С изключение на човека никое друго създание досега не е било дарявано (или наказвано) с такава способност. Тя ни отне старата сигурност, присъща на другите същества, които не си дават сметка за нищо друго, освен за „тук“ и „сега“, а в някои случаи дори много смътно осъзнават и това „тук“ и „сега“. Тя ни позволи да погледнем в миналото и, което е по-лошо, да надникнем в тъмнината на бъдещето. Тя ни накара да почувстваме самотата и ни изпълни с надежда, от която се роди и безнадеждност, и ни показа колко сме сами, оголени и беззащитни пред безразличието на космоса. Денят, в който първото човекоподобно създание е осъзнало последиците за себе си от съществуването на пространството и времето, трябва да се определя едновременно като най-страшния и най-славния ден в историята на живота върху земята.
Използвахме интелекта си за много практически цели, както и за теоретични изследвания, дали ни на свой ред други отговори, които да приложим в практиката. Използвахме го също така и за още нещо. Използвахме го да изпълним един загадъчен свят с много призрачни същества — с богове, дяволи, ангели, духове, нимфи, феи, таласъми. Създадохме в примитивното си съзнание мрачен и непримиримо враждуващ свят, в който имахме неприятели и съюзници. И сътворихме други митични същества, които не бяха нито тъмни, нито страшни, а просто приятни плодове на въображението ни — Дядо Коледа, Великденското зайче, Баба Зима, Сънчо и много, много други. Не само създадохме тези неща с разума си, но и повярвахме в тях в различна степен. Виждахме ги, разговаряхме с тях и ни се струваха съвсем реални. Защо, ако не заради страха от срещата с такива същества, през Средновековието селяните в Европа са залоствали колибите си с падането на нощта и са отказвали да се разхождат навън? Защо ще съществува страх от тъмното, все още присъщ на много съвременни хора, ако това не е страхът да срещнат някого или нещо в мрака? Днес почти не говорим за онова, което може да се крие в тъмнината, но че навярно продължаваме да изпитваме старото безпокойство и страх. Това се забелязва по широко разпространеното вярване днес в такива неща като летящите чинии. В нашето високопросветено време вероятно е несериозно да се говори за върколаци или караконджули, но е съвсем нормално да се вярва в технически духове като летящите чинии.
Какво знаем за абстрактното мислене? Отговорът, естествено, е, че не знаем нищо. Възможно е, доколкото разбирам, то да е от електрическо естество и да се основава на някакъв вид обмен на енергия, тъй като физиците ни казват, че в основата на всички процеси трябва да има енергия. Но какво знаем в действителност за електричеството или енергията? Какво знаем тогава, ако човек се задълбочи в нещата, за каквото и да е било въобще? Знаем ли как функционира атомът, защо функционира, или какво изобщо представлява? Може ли някой да обясни осъзнаването на собственото „аз“ и на околната среда, което отличава живота от неорганичната материя?
Смятаме, че мисленето е умствен процес, и се прекланяме пред физиците, като приемаме, че по някакъв начин в него е намесен обмен на енергия. Обаче знаем за мисловните процеси не повече, отколкото древните гърци са знаели за атома. На Демокрит, който е живял през четвърти век преди новата ера, обикновено се присъжда заслугата да е първият човек, предложил атомната теория, и това, естествено, е било напредък в мисленето. Но на практика атомите на Демокрит нямат почти нищо общо с това, което днес си представяме под атоми — които, между другото, продължаваме да не разбираме. Така че днес говорим за мисленето по начин, по който древните гърци по времето на Демокрит може би са говорили (макар и само за кратко, без особено убеждение или вяра) за атомите, както и с не по-голямо разбиране от тях. Ако трябва да признаем истината, ние просто си играем на думи.
Все пак знаем нещо за резултата от мисленето. Всичко, с което разполага днес човечеството, е последствие от него. Но то е резултат от въздействието на мисленето върху човешкото същество, тъй както парата оказва въздействие на даден механизъм и задвижва двигателя.
Бихме могли да попитаме какво става с парата, след като си е свършила работата. Смятам, че е също толкова логично да попитаме, след като мисленето е оказало въздействието си, какво става с него — с този обмен на енергия, за който ни се казва, че е необходим, за да предизвика и осъществи този процес?
Предполагам, че знам отговора. Вярвам, че мисленето, че енергията на мисленето, каквато и странна форма да приеме то, излъчващо се непрестанно в продължение на векове от разумите на милиарди мъже и жени, е създало група същества, които след време, може би след не чак толкова дълго време, ще заместят човешката раса.