Следователно видът, който ще замени човека, се ражда именно от този механизъм, разумът, превърнал човечеството в сегашния господстващ вид. Такъв е начинът, по който, както се вижда от историята, функционира еволюцията.
Човек е градил с ръцете си, но той гради също с разума си, и то, мисля, по-добре и някак си по-различно, отколкото би могъл да си го представи.
Представата на един човек за зли, жестоки създания, дебнещи в мрака, не би ги превърнало в действителни същества. Но ако в мисленето на целия човешки род се явяват същите зли създания (както и страхът от тях), тогава, според мен, те биха станали реални. Първоначално не е имало никакви такива създания. Те са съществували само в съзнанието на един човек, свил се уплашено в мрака. Тъй като не знаел от какво е уплашен, почувствал, че трябва да даде някаква форма на причината за този страх, така че си я измислил, после разказал на другите какво си представил и те започнали също да си го представят. И те си представяли подобни неща толкова дълго и толкова добре и така вярвали в тях, че накрая ги създали.
Еволюцията се извършва по всички възможни начини. Това, че никога по-рано не е действала така,навярно се дължи на факта, че преди да се развие човешкият разум, тя никога не е разполагала със средство, което да й позволи да създаде действителни същества единствено благодарение на силата на въображението. И не само чрез въображението, не само чрез самозалъгване, а с помощта на сили и енергии, които човек засега не разбира и може би никога няма да разбере.
Вярвам, че със своето въображение, с любовта си към разказвачеството, със страха си от времето и пространството, от смъртта и мрака, след хилядолетия човекът е създал друг свят, чиито създания си поделят с него земята — скрити или невидими, не знам, но съм сигурен, че те са тук и че някой ден ще излязат от прикритието си и ще си поискат наследството.
В световната литература и в ежедневния поток от новини се срещат странни случки, които са доста добре документирани, за да се твърди за всяка от тях, че е просто илюзия…
ШЕСТА ГЛАВА
Текстът свършваше насред страницата, но имаше още много листа и когато обърнах на следващия, видях, че той бе изпълнен с драсканици, които изглежда представляваха куп бележки. Написани със превзетия почерк на приятеля ми, те бяха така сбити върху страницата, сякаш този лист е бил единственият, с който е разполагал, и той съвсем съзнателно е планирал да използва всеки сантиметър от него, за да изложи фактите и наблюденията си. Бележките бяха подредени в плътна колона по средата на страницата, а полетата от двете й страни до краищата на листа бяха попълнени с още бележки. Някои части от текста бяха толкова сбити и дребни, че на много места бе трудно са се разчетат отделните думи.
Прелистих останалите страници и всички изглеждаха еднакви, изпълнени с бележки.
Събрах листата отново на един куп и закачих отгоре му бележката на Филип.
„По-късно — казах си — ще прочета бележките — ще ги прочета и ще се опитам да ги разгадая.“ Засега бях прочел достатъчно, дори предостатъчно.
Помислих си, че това е шега, но бе невъзможно, защото старият ми приятел никога не се шегуваше. Нямаше нужда да се шегува. Той бе изпълнен с благост, бе високо ерудиран и когато говореше, използваше много по-целенасочено думите си, вместо да ги прахосва за глупави шеги.
Отново си го спомних такъв, какъвто изглеждаше когато го видях за последен път, седнал като съсухрено джудже в голямото кресло, заплашващо да го погълне, и как ми каза тогава: „Мисля, че сме преследвани.“ Искаше да сподели нещо през онази вечер, убеден бях в това, но не го направи, защото тъкмо когато се канеше да го стори, влезе Филип и заговорихме за нещо друго.
Седнал в мотелската стая край реката бях сигурен, че е искал да ми разкаже за това, което току-що прочетох — че сме преследвани от всичките създания, които човек някога си бе представял, че разумът на човечеството бе въздействал на еволюцията посредством въображението си.
Той грешеше, разбира се. На пръв поглед убежденията му предполагаха нещо невъзможно. Но в същото време, докато си мислех, че е сгрешил, дълбоко в душата си съзнавах, че човек като него не може да сгреши току-така. Преди да изложи писмено теорията си, дори само да избистри мислите за себе си, той бе достигнал до заключенията си едва след дълго и задълбочено изследване. Бях сигурен че, онези страници с добавените бележки не представляват единственото доказателство, с което е разполагал. Те по-скоро бяха сбитото представяне и обобщението на всички факти, които бе събрал, на всичките му разсъждения. И въпреки това можеше да е сгрешил, разбира се, и много вероятно бе да е така, но доказателствата и логиката не позволяваха идеята му да бъде изцяло отхвърлена.