Той никога не си позволи да каже очевидното — че ако трябва да се обвинява някой, това е самият Господ. Все пак Господ е този, който прави хората светци — е, почти светци, — като родителите й, умрели при откриването на лекарство срещу вируса на Десколадата още в детството й. И със сигурност Господ бе накарал Ещевао да отиде и да проповядва сред най-войнствените от пекениносите. В скръбта си обаче тя се обръщаше към Господ, а загърбваше Ендър, който винаги й бе желал доброто.
Той никога не й го каза, защото знаеше, че тя няма да иска да го чуе. И винаги бе пазил тези думи за себе си, защото знаеше, че тя вижда нещата но друг начин. Щом Господ й е отнел родителите, Пипо, Либо и накрая Ещевао, значи Той я наказваше за греховете й. Когато обаче Ендър не успя да предотврати самоубийствената мисия на Ещевао сред пекениносите, за нея той беше късоглед, своенравен, инатлив и не я зачиташе, защото не я обичаше достатъчно.
Той обаче я обичаше. С цялото си сърце. С цялото си сърце ли?
Поне така си беше мислил. И все пак, когато най-дълбоките му тайни се разкриха при онова първо пътуване в Отвъдното, не образът на Новиня бе създаден от сърцето му. Значи очевидно някой друг имаше по-голямо значение за него.
Е, той не можеше да контролира онова, което ставаше в подсъзнанието му. Имаше власт само над действията си и сега възнамеряваше да й покаже, че независимо колко се старае да го прогони тя, той няма да й се подчини. Без значение беше какво мисли тя за отношенията му с Джейн и за отдадеността му на спасяването на човешката раса. Любовта му към нея бе най-силна, тя беше най-важна за него. Той бе готов да зареже всичко заради Новиня. Беше готов да се затвори в манастир заради нея. Да изкоренява непознати бурени под палещите слънчеви лъчи. Заради нея.
Дори това обаче не беше достатъчно. Тя искаше от него да го прави не заради нея, а заради Христос. Е, толкова по-зле. Той не беше женен за Христос, нито пък тя. Все пак Господ не може да осъди любовта па един мъж и една жена. Бог със сигурност очаква точно това от човеците.
— Знаеш ли, аз не те обвинявам за смъртта на Куим — каза тя, използвайки рожденото име на Ещевао.
— Не знаех, но се радвам да го чуя.
— Отначало те обвинявах, но през пялото време съзнавах, че не е разумно. Той отиде, защото така искаше, и беше твърде голям, за да могат родителите му да му повлияят по някакъв начин. Щом аз не успях да го спра, как можех да очаквам ти да го направиш?
— Аз не исках да го спирам. Исках да отиде. Това беше смисълът на живота му.
— Дори и аз го осъзнавам сега. Така е. Трябваше да отиде, дори да умре, защото смъртта му имаше смисъл. Нали?
— Така спаси Лузитания от ксеноцид.
— И спечели много последователи на Христовата вяра. — Тя се засмя, както едно време, този звънък смях с насмешлива нотка, която той толкова обичаше. — Дървета християни. Кой би помислил?
— Вече го наричат свети Стефан Дървесни.
— Това е доста прибързано. Нужно е време. Първо трябва да го канонизират. На гроба му трябва да започнат да стават чудотворни изцеления. Повярвай ми, знам процедурата.
— Напоследък нямаме много мъченици. Ще го канонизират. Хората ще отправят молитви към него да се застъпи за тях пред Господ, и не без основание, защото, ако някой има право да бъде изслушан от Христос, това е синът ти Ещевао.
По лицето й се застинаха сълзи, макар отново да се усмихваше.
— Родителите ми станаха мъченици и ще бъдат светци; синът ми също. Светостта пропусна едно поколение.
— О, да. Твоето поколение на егоистичните сластолюбци.
Най-сетне Новиня обърна лице към него, прашно, омазано със СЪЛЗИ, усмихнато, с искрящи очи, чийто поглед сякаш проникваше до сърцето му. Жената, която обичаше.
— Аз не се покайвам за прелюбодеянията си. Как ще ми прости Господ, като дори не съжалявам? Ако не бях се любила с Либо, децата ми нямаше да се родят. Господ със сигурност не може да ме съди за това.