— О, замалко да ти повярвам, Андрю, толкова си убедителен! Какво, нима си решил да престанеш да бъдеш главният герой на собствената си сага? Или зова е поредният ти план? Да служиш на всички, за да бъдеш най-велик сред нас?
— Знаеш, че никога не съм се стремял към величие, нито съм го постигнал.
— О, Андрю, толкова си сладкодумен, че сам вярваш на приказките си…
— Моля те, Новиня, позволи ми да заживея с теб тук. Ти си ми съпруга. Животът ми няма да има смисъл, ако те загубя.
— Можем да живеем като съпруг и съпруга, но няма… знаеш какво няма…
— Знам, че Децата се придържат към пълно полово въздържание. Аз съм твой съпруг. След като не мога да се любя с никоя друга, какъв е проблемът да не се любя и с теб? — изкриви лице Ендър.
По устните на Новиня се плъзна тъжна усмивка.
— Аз вече не се интересувам от собствения си живот. Разбираш ли? Единственият живот, за който ме е грижа, е твоят. Ако те загубя, какво ще ме задържа на този свят?
Не знаеше какво иска да каже с това. Думите сами излязоха от устата му. Съзнаваше, че ги е изрекъл не от самосъжаление, а като честно приемане на истината. Не че мислеше за самоубийство, изгнание или други отчаяни мелодраматични постъпки. Чувстваше по-скоро, че тлее. Че губи опора. Лузитания му се струваше все по-малко реална. Валънтайн, скъпата му сестра и приятелка, още бе тук, но тя сякаш не бе реална, защото не се нуждаеше от него. Пликт, неговата доброволна последователка, тя може би имаше нужда от Ендър, но не от истинското му присъствие, а от представата за него. Кой още? Децата на Новиня и Либо, които бе отгледал и обичал като свои. Продължаваше да ги обича, но те бяха вече възрастни, не се нуждаеха от грижите му. Джейн, която навремето едва не беше унищожил по невнимание, тя също вече нямате нужда от него, защото имаше връзка с Миро чрез един кристал в ухото му, а чрез друг — с Питър…
Питър. Младата Валънтайн. Откъде се бяха появили? Бяха откраднали душата му и я бяха отнесли със себе си. Те вършеха това, което иначе щеше да прави той. Докато той чакаше тук, на Лузитания и… тлееше. Това искаше да каже. Ако изгуби Новиня, кой щеше да поддържа тялото му, което се носеше из вселената от хиляди години?
— Не мога да реша — каза Новиня.
— Можеш. Ти ще решиш дали искаш да остана с теб като едно от Децата на Христовия ум. Ако пожелаеш, ще съм способен да мина през всички препятствия.
Тя се изсмя подигравателно:
— Препятствия ли? Пред хора като теб няма препятствия. Само камъчета.
— Хора като мен ли?
— Да, хора като теб. Само защото не съм срещала други; защото, независимо колко обичах Либо, той никога не е бил толкова жизнен като теб; защото, когато заобичах теб, за пръв път се влюбих в зрял мъж; защото ми липсваш повече от всичките ми деца, повече от родителите ми, повече от всички, които съм обичала някога; защото сънувам само теб; това не означава, че няма други като теб. Вселената е безкрайна. Не може да си толкова единствен. Нали?
Той се пресегна над картофените филизи и нежно докосна крака й.
— Значи още ме обичаш, така ли?
— О, затова ли дойде? За да разбереш дали те обичам? Той кимна:
— Отчасти.
— Обичам те.
— Значи мога да остана, така ли?
Тя избухна в сълзи. Заплака с глас. Отпусна се на земята; той протегна ръце да я прегърне, без да се интересува, че ще смачка младите растения. След като постояха прегърнати известно време, тя спря да плаче, обърна се към него и го притисна до себе си толкова силно, колкото той притискаше нея.
— О, Андрю — прошепна с прегракнал от плач глас. — Обича ли ме достатъчно Господ, за да пи събере отново, когато имам такава огромна нужда от теб?
— Ще съм твой до края на дните си.
— Знам. Но се моля па Господ да ми позволи да умра преди теб.
ТРЕТА ГЛАВА
МНОГО СМЕ
Нека ви разкажа най-красивата приказка, която знам.
Един човек имал куче и много го обичал.
Кучето ходело навсякъде с него,
но човекът не можел да го научи на нищо полезно.
Кучето не искало да носи или посочва нищо,
не искало да се надбягва,
да пази или да стои на стража.
То просто седяло и го гледало
все с едно и също загадъчно изражение.
„Това не е куче, това е вълк“-казала жената на човека.
„Само то ми е вярно“ — отвърнал той
и тя повече не посмяла да засегне темата.
Един ден човекът взел кучето на частния си самолет.
Летели над високи снежни върхове,
двигателят отказал
и самолетът се разбия сред дърветата.