— Да обърнем въпроса, Питър. Как ти ще докажеш, че не представляват?
— Имаме по-добри оръжия от „Докторчето“. Преди известно време Ела създаде молекула, обезвреждаща Десколадата, без да пречи на ролята на вируса в жизнения цикъл на всички лузитански растения и животни. Кой е казал, че не можем да направим абсолютно същото за всяка гадна малка зараза, която решат да ни изпратят, преди да се откажат? Кой може да е сигурен, че не правят вече отчаяни опити за общуване с нас? Откъде си сигурна, че изпратената от тях молекула не е израз на усилието им да ни накарат да ги заобичаме, като ни дадат химическо вещество, потискащо гнева ни? Откъде си сигурна, че вече не треперят от страх при вида на този космически кораб, който ту изчезва, ту се показва на някое друго място около планетата им? Опитваме ли ние да говорим с тях?
Питър огледа всички наоколо.
— Никой ли от вас не разбира? — продължи. — Съществува само един вид, който съзнателно се стреми да унищожи всички останали разумни същества без сериозен опит за установяване на контакт и без предупреждение. Това сме ние. Първият ксеноцид се е провалил, защото жертвите на атаката са успели да запазят една бременна женска. Вторият се провали по по-сериозна причина — защото няколко членове на човешката раса решиха да го спрат. Не просто някои, много. Конгресът. Една голяма корпорация. Един философ на Божествен вятър. Един самоански шаман и неговите поклонници. Сиванму и аз. Джейн. И хората на самия адмирал Ландс, когато най-сетне научиха как стоят нещата. Ние ставаме по-добри, не разбирате ли? фактите обаче остават непроменени — ние, човеците, сме единственият разумен вид, отказващ съзнателно да комуникира с другите същества и предпочитащ да ги унищожава напълно. Възможно е десколадорите да са варелсе, може и да не са. Аз обаче все повече се тревожа от мисълта, че ние сме варелсе. Това е цената на употребата на „Докторчето“, когато не е необходимо. Ако предпочетем да го използваме, ние не сме рамани. Никога не може да ни се има доверие. Ние сме тези, които трябва да умрат в името на сигурността на всички останали разумни същества.
Куара поклати глава, но самоувереността й се беше изпарила.
— Звучиш, сякаш още опитваш да получиш прошка за престъпленията му.
— Това е бил Ендър. Той цял живот се е старал да превърне себе си и всички останали в рамани. Гледам стоящите в този кораб, мисля за хората, които опознах през последните месеци, и виждам, че човечеството не върви на зле. Движим се в правилната посока. Понякога допускаме грешки. Понякога говорим необмислено. Като цяло обаче ставаме все по-достойни партньори на цариците на кошери и пекениносите. И ако десколадорите са малко по-малко рамани от нас, това не означава, че имаме право да ги унищожим. То още повече ни задължава да бъдем търпеливи с тях. Колко време ни бе нужно, за да стигнем дотук от бойните полета, покрити с човешки кости? Хилядолетия. И винаги сме имали учители, опитващи да ни променят и сочещи верния път. Малко по малко ние се учим. Нека научим тях — ако вече не знаят повече от нас.
— Може да са ни нужни години, докато разгадаем езика им — отбеляза Ела.
— Сега транспортът е лесен. Не се обиждай, Джейн. Достатъчно дълго можем да прехвърляме екипи, без никой да страда. Можем да оставим флотилия, която да наблюдава планетата. С участието на пекениноси и царици на кошери. В продължение на векове. На хилядолетия. Няма закъде да бързаме.
— Мисля, че това е опасно — каза Куара.
— А аз мисля, че ти имаш същото инстинктивно желание като всички нас, същото, което постоянно ни вкарва в неприятности. Знаеш, че ще умреш, и искаш да свършиш всичко преди това.
— Аз още не съм стара! Миро се намеси:
— Той е прав, Куара. Още от кончината на Марсау около теб витае смърт. Помислете за това всички. Човекът е същество с крачък живот. Цариците на кошери си мислят, че живеят вечно. Пекениносите се надяват на много векове в третия си живот. Само ние бързаме постоянно. Ние вземаме решения, без да сме получили достатъчно информация, защото искаме да действаме сега, въпреки че имаме още време.
— Така значи? — каза Куара. — Това ли е решението ви? Да оставите тези, които заплашват всичко живо, да си седят тук най-спокойно и да кроят плановете си, докато ние ги наблюдаваме от небето?
— Не ние — поправи я Питър.
— Не, точно така. Ти не участваш в този проект.
— Напротив, участвам. Ти обаче не участваш. Връщаш се на Лузитания и Джейн никога вече няма да те пренася тук. Не и докато не докажеш, че си способна да се владееш.