— Нагло копеле! — изкрещя Куара.
— Всички тук знаят, че съм прав. Ти си като Ландс. Вземаш разрушителни решения и след това отказваш да промениш мнението си при каквито и да било обстоятелства. Има прекалено много хора като теб, Куара. Ние обаче няма да позволим на никого от тях да доближи тази планета, докато не съберем достатъчно знания. Ще дойде ден, когато всички разумни видове могат да стигнат до заключението, че десколадорите са варелсе и трябва да бъдат унищожени. Сериозно се съмнявам обаче, че тогава някой от нас тук, освен Джейн, ще е жив.
— Какво, да не мислиш, че ще живея вечно? — попита Джейн.
— Най-добре да е така. Освен ако с Миро не измислите как децата ви да пренасят кораби, когато пораснат… Сега би ли ни върнала у дома?
— Вече е направено.
Те отвориха вратата. Слязоха. Стъпиха на повърхността на планетата, която все пак нямаше да бъде унищожена. Всички освен Куара.
— Куара няма ли да дойде с нас? — поинтересува се Сиванму.
— Може би има нужда да остане сама за известно време — отвърна Питър.
— Давайте напред.
— Мислиш, че можеш да излезеш наглава с нея?
— Поне ще опитам. Той я целуна:
— Държах се жестоко с нея. Предай й, че съжалявам.
— Можеш по-късно да й го кажеш сам.
Тя се върна в космическия кораб. Куара все още седеше пред компютъра си. Данните, които бе гледала преди идването на Питър и Сиванму, още стояха над него.
— Куара.
— Махай се.
Гласът й бе дрезгав. Плачеше.
— Всичко, което ти каза Питър, е вярно.
— Това ли си дошла да ми кажеш? Да сипеш още сол в раната?
— Само че той отдава твърде голямо значение на това незначително подобрение на човешката раса.
Куара изсумтя. Нещо като съгласие.
— Защото ми се струва, че всички други вече са те набедили за варелсе. Решили са да те отхвърлят без право на обжалване. Без да опитат да те разберат.
— О, разбират ме. Малко момиченце, скърбящо за жестокия си баща, когото въпреки всичко е обичало. Все още търсещо заместител. Отнасящо се към всички с безумния гняв, характерен за баща й. Мислиш ли, че не знам какво са решили?
— Вече са те нарочили.
— Без никакво право. Аз наистина предложих „Докторчето“ да се задържи в случай на необходимост, но никога не съм твърдяла, че ще го използвам, без да опитам да установя контакт. Питър от самото начало ме обяви за жестока като онзи адмирал.
— Знам.
— Да. Не се съмнявам, че ми съчувстваш и че знаеш, че греши. Хайде, Джейн вече ни каза, че двамата сте… какъв беше онзи шибан израз? — влюбени.
— Не се гордея с Питър за онова, което ти наговори. То беше грешка. Той допуска грешки понякога. Понякога наранява и моите чувства. Ти също. Направи го току-що. Не знам защо. Но понякога и аз наранявам хората. И понякога върша ужасни неща, защото съм толкова сигурна, че съм права. Всички сме такива. У всеки от нас живее частичка варелсе. И частичка раман.
— Не е ли това най-добричката, уравновесена, примитивна философия на живота?
— Това е най-доброто, което мога да измисля. Не съм образована като теб.
— Не пробваш ли в момента да ме накараш да се почувствам виновна?
— Кажи ми, Куара, ако не опитваш да подражаваш на баща си или да го възкресиш, или каквото друго говорят за теб, защо постоянно си толкова сърдита на всекиго?
Куара най-накрая се извъртя със стола си и погледна Сиванму в очите. Беше плакала.
— Наистина ли искаш да знаеш защо съм изпълнена с такъв неразумен гняв? — Гласът й продължаваше да трепери. — Наистина ли искаш да си играеш на психоложка с мен? Добре, чуй тогава. Дразни ме това, че като дете по-големият ми брат Куим тайно ме малтретираше, а сега той е мъченик, ще бъде канонизиран за светец и никой никога няма да разбере колко зъл е бил и какви ужасни, ужасни неща ми е сторил.
Сиванму остана втрещена. Питър й бе разказал за Куим, как е загинал, какъв човек е бил.
— О, Куара. Съжалявам.
На лицето на Куара се изписа пълно отвращение.
— Толкова ли си глупава? Куим никога не ме е докоснал, глупава, нахална, жалка добротворчице. Ти обаче толкова искаш да получиш някакво лесно обяснение за гадното ми поведение, че си готова да повярваш на всяка история, която звучи поне малко достоверно. И сега вероятно още се чудиш дали признанието ми е истина, или се отричам от думите си, защото се боя от някакви последствия и от някаква тъпа патка като теб. Натъпчи си това в главата, момиче. Ти изобщо не ме познаваш. Никога няма да ме познаваш. Аз не искам да ме опознаеш! Не искам приятели, а дори и да исках, нямаше да удостоя с тази чест кучката на Питър! Трябва ли да ти го кажа по-ясно?