В живота си Сиванму бе преживяла обиди от специалисти и унижения от шампиони в тази област. Куара беше доста добра, но не достатъчно, за да я накара да отстъпи.
— Забелязвам — каза тя, — че след като отправи злобни хули срещу най-благородния член на семейството си, ти все пак взимаш думите си назад. Значи все още изпитваш някаква лоялност към някого, въпреки че е мъртъв.
— Ти не разбираш от намеци, нали?
— И забелязвам, че продължаваш да говориш с мен, въпреки че ме презираш и искаш да ме обидиш.
— Ако беше животно, щеше да си пиявица, да се впиеш п да смучеш жизнени сокове!
— Защото, когато си поискаш, можеш да излезеш оттук и жалките ми опити да се сприятеля с теб няма да достигат до слуха ти. Ти обаче не го правиш.
— Това е невероятно!
Куара разкопча колана си, стана и излезе. Сиванму я проследи с поглед. Питър беше прав. Човеците са най-враждебният вид. Най-опасният. Най-неразумен, най-непредвидим.
Въпреки това Сиванму си позволи да направи две предвиждания.
Първо, тя бе уверена, че изследователският екип някой ден ще установи контакт с десколадорите.
Второто предвиждане беше доста по-несигурно. По-скоро като надежда. Може би дори като пожелание. Че един ден Куара ще й каже истината. Че един ден скритата й рана ще зарасне. Че някой ден ще бъдат приятелки.
Не днес. Нямаше закъде да бърза. Сиванму щеше да опита да помогне на Куара, защото тя очевидно имаше нужда и защото на хората наоколо явно им беше писнало твърде много от нея, за да й помагат. Това обаче не беше най-важното, което й предстоеше. Да се омъжи за Питър и да започне съвместен живот с него — това бе с много по-голямо значение за нея. И да намери нещо за ядене, за пиене и място, където да се облекчи — точно в този момент на живота й тези бяха приоритетите й.
„Предполагам, че това означава, че съм човек — помисли Сиванму. — Не бог. Може би просто едно животно. Отчасти раман. Отчасти варелсе.“
Ала повече раман, отколкото варелсе. Поне в добрите й дни. Питър — и той беше същият. И двамата — представители на един и същ пълен с недостатъци вид, решили да се съберат, за да създадат още някой и друг индивид.
„С Питър ще извикаме някоя аюа от Отвъдното, за да влезе в мъничкото тяло, създадено от нашите две тела, и ще бъдем свидетели как детето ни понякога се проявява като варелсе, а понякога като раман. Понякога ще бъдем добри родители, понякога ще претърпяваме пълен провал. Понякога ще сме отчаяно нещастни, понякога ще греем от такава радост, че едва ще сме в състояние да я понесем. Готова съм за този живот.“
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ПЪТЯТ ПРОДЪЛЖАВА БЕЗ НЕГО
Веднъж чух за един човек, който се разделил надве.
Едната половина не се променяла нито на йота, другата все растяла.
Неизменяемата половина винаги била права, растящата винаги била нова. И се чудех в този час коя част си ти и коя — аз.
На сутринта преди погребението на Ендър Валънтайн стана, изпълнена с мрачни мисли. Беше дошла на Лузитания, за да бъде с него и да му помага; съзнаваше колко наранява Якт, като иска отново да бъде част от живота на брат си, но въпреки това той напусна родната си планета, за да дойде с нея. Толкова много саможертви. А сега Ендър беше мъртъв.
Мъртъв и не съвсем. В дома й спеше мъжът, в чието тяло се беше преместила аюата на Ендър. Аюата на Ендър и лицето на брат й Питър. Някъде в него бяха спомените на Ендър. Той обаче още не ги беше открил, докосваше се до тях само несъзнателно от време на време. Той буквално се криеше в къщата й, за да не възбужда тези спомени.
— Ами ако срещна Новиня? Тя го обичаше, нали? — бе попитал Питър почти веднага след пристигането си. — Той изпитваше онова ужасно чувство на отговорност към нея. В известен смисъл аз някак си се тревожа, че съм женен за нея.
— Интересен проблем на самоличността, не мислиш ли? — отбеляза Валънтайн.
За Питър обаче това не беше просто един интересен проблем. Той бе ужасен от възможността да попадне в клопката на живота на Ендър. Страхуваше се да не би и той да трябва да се терзае до края на дните си от чувство за вина като Ендър.
— Като че съм зарязал семейството си — обясни. На това Валънтайн отговори:
— Съпругът на Новиня е мъртъв. Умря пред очите ни. Тя не търси някой млад мъж, който не я желае, Питър, животът й е изпълнен с достатъчно страдание. Ожени се за Сиванму, живей тук, хайде, бъди нов човек. Бъди истинският син на Ендър, живей, както би живял той, ако нуждите на останалите не го бяха провалили от самото начало.