Дали той приемаше напълно съвета й, или не, Валънтайн нямаше представа. Той продължи да се крие в къщата, да отбягва всички посетители, които можеха да събудят спомените му. Олядо, Грего и Ела се изредиха, за да изкажат на Валънтайн съболезнованията си за смъртта на брат й, но Питър така и не се появи пред тях. Сиванму отиде вместо него; милото момиче притежаваше освен това желязна воля, което се харесваше много на Валънтайн. Сиванму играеше ролята на близка приятелка на опечалената, стараеше се да поддържа разговора, докато всяко от децата на Новиня говореше за това, как Ендър спасил семейството им, как осветлил живота им.
Пликт седеше в ъгъла на стаята, слушаше, запомняше, подготвяше речта, на която бе посветила целия си живот.
„О, Ендър, чакалите ръфаха от живота ти през всички тези три хиляди години. Сега идва ред на приятелите ти. Ще бъдат ли в крайна сметка следите от зъбите им по твоите кости различни?“
Днес всичко свършваше. Други може би разделяха времето по други критерии, но за Валънтайн ерата на Ендър Уигин приключваше. Ерата, започнала с един опит за ксеноцид, сега свършваше с предотвратяването (или отлагането) на друг. Сега човеците може би щяха да заживеят в мир с останалите разумни същества, обща съдба в общи колонии на десетина планети. Валънтайн щеше да напише историята на това съвместно съществуване, както бе писала историята на всяка планета, която беше посетила с Ендър. Щеше да създаде не някакво пророческо или свещено писание като „Царицата на кошера“, „Хегемона“ и „Животът на Човек“; тази щеше да е научен труд, с цитирани източници. Тя се стремеше да бъде не Павел, Мойсей или Тукидид. Макар че пишеше под псевдонима Демостен, още от детството си, когато с Питър, първия Питър, мрачния, опасния, блестящия Питър, бяха използвали думите си, за да променят света. „Демостен“ щеше да е книга, отразяваща събитията на Лузитания и голяма част от живота на Ендър — как е пренесъл пашкула на Царицата на кошера, как е станал член на семейството, играещо най-значима роля в отношенията с пекениносите. Това обаче нямаше да е книга за Ендър. Щеше да е за утленингите и фрамлингите, за раманите и варелсе. Ендър, който бе чужденец във всяка страна, който нямаше място никъде, докато не избра една планета за свой дом — не само защото там имаше семейство, нуждаещо се от него, а и защото на това място не се налагаше да бъде изцяло член на човешката раса — тук той можеше да принадлежи и към племето на пекениносите, и към кошера на царицата. Можеше да е част от нещо по-голямо от обикновеното човечество.
И макар че нямаше дете, носещо името му на рожденото си свидетелство, тук той бе станал баща. На децата на Новиня. На самата Новиня, в известен смисъл. На младото копие на Валънтайн. На Джейн, първото дете от съвкупяването между расите, която сега бе умно и красиво същество, живеещо в дърветата-майки, в цифровите мрежи, във филотичните връзки на ансибалите и в тялото, което някога бе принадлежало на Ендър, а още по-отдавна — на Валънтайн, защото тя си спомняше как го е гледала в огледалата и как е наричала това лице свое.
Той беше баща и на един нов мъж, Питър, на този силен и завършен човек. Защото това вече не бе онзи Питър, излязъл за пръв път от космическия кораб. Не циничният, гаден, непокорен хлапак, изпълнен с наглост и кипящ от гняв. Той бе станал завършена личност. Носеше спокойна, стара мъдрост в себе си, макар че гореше с пламъка на младостта. Беше се събрал с жена, която не му отстъпваше по ум, добродетел и енергия. Водеше нормален живот. Най-истинският син на Ендър щеше да живее ако не толкова важен за бъдещето като този на баща си, то поне по-щастлив живот. Ендър не беше очаквал ни повече, ни по-малко от него. Промените на бъдещето на света са цел за онези, които искат имената им да останат в историята. Щастието обаче е за тези, чиито имена се запечатват в живота на близките им, остават в сърцата им като най-скъпи съкровища.
Валънтайн, Якт и децата им се събраха на верандата на дома си. Сиванму ги чакаше сама.
— Ще ме вземете ли с вас? — попита ги. Валънтайн й подаде ръка.
„Каква ми е тя? — запита се. — Бъдеща племенничка? Приятелка е по-добро определение.“
Речта на Пликт от името на Ендър бе образна и трогателна. Тя се оказа добра ученичка. Не губеше време за несъществени неща. Веднага заговори за голямото престъпление, като обясни какво си е мислил Ендър по онова време и какво, след като истината му се е откривала малко по-малко, на отделни слоеве.
— Това беше животът на Ендър — каза тя, — като обелването на една огромна лучена глава от истина. За разлика от повечето от нас обаче той не си мислеше, че по средата се крие златно зърно. Има само люспи от илюзии и неразбиране. За него беше важно да разгадае всички грешки, всички предубедени изводи, всички изкривени наблюдения и сетне не да намери, а да създаде зърното на истината. Да запали свещ на истината там, където такава не съществуваше. Това бе подаръкът на Ендър за нас, да ни освободи от илюзията, че за всичко и за всички съществува само едно обяснение. Винаги, винаги има много повече за научаване.