Пликт продължи да разказва различни случки и спомени, весели и тъжни; събраните хора се смееха и плачеха, и пак се смееха, и замлъкваха много пъти, за да свържат тези разкази със собствения си живот. „Колко приличам на Ендър! — мислеха си понякога, а друг път: — Господи, моят живот изобщо не е такъв!“
Валънтайн знаеше и други случки, които нямаше да бъдат разказани тук, защото не бяха известни на Пликт или бяха убягнали от вниманието й. Това не бяха важни спомени. Не разкриваха никаква дълбока истина. Бяха спомени от годините съвместен живот. Разговори, спорове, смешни и нежни мигове на десетки светове и космическите кораби между тях. И в основата им стояха спомените от детството. Бебето в ръцете на майка й. Веселите възгласи на баща й. Първите му думи, бърборенето му. Не се задоволяваше с толкова прости неща като „гу-гу“ това бебе Ендър! Нуждаеше се от повече срички, за да проговори: „дидъл-дидъл“, „вагада-вагада“.
„Защо си спомням тези бебешки работи?“
Сладкото бебенце, жадно за живот. Бебешки сълзи от болка, когато падне. Смях на най-дребни неща — песен, при вида на любимо лице, заради сладостта на живота му тогава и защото нищо не му причиняваше болка. Беше заобиколен от обич и надежда. Ръцете, които го докосваха тогава, бяха силни и нежни; той можеше да им се довери.
„О, Ендър — мислеше Валънтайн, — как ми се иска да беше продължил да живееш в такава радост! Никой обаче не може. Ние проговаряме и така при нас идват лъжи и заплахи, жестокост и разочарование. Прохождаш и стъпките ти те извеждат извън закрилата на родния дом. За да запазиш радостта на детството, трябваше да умреш като дете или да живееш като такова, не да станеш мъж, не да пораснеш. Затова сега не скърбя за изгубеното дете и не съжалявам за добрия човек, измъчван от болка и чувство за вина, който бе мил с мен и с много други, когото обичах и когото почти бях опознала. Почти, почти.“
Валънтайн остави сълзите и спомените да текат с реката от думи на Пликт. Тези думи я трогваха и в същото време не я впечатляваха, защото си даваше сметка, че от всички присъстващи тя го е познавала най-добре и загубата й е най-голяма. Дори по-голяма от тази на Новиня, седнала отпред, заобиколена от децата си. Миро бе прегърнал майка си с една ръка, с другата държеше Джейн. Ела стискаше ръката на Олядо и дори веднъж я целуна; по едно време разплаканият Грего опря глава на рамото на сериозната Куара и Куара вдигна ръка, за да го притисне по-силно към себе си и да го утеши. Те също обичаха и познаваха Ендър, но в скръбта си се опираха един на друг; семейството щеше да се излекува от мъката, защото той ги бе сплотил или поне беше направил първата стъпка към сплотяването. Новиня щеше да преодолее скръбта, а може би и гнева си заради жестоките шеги на живота. Загубата на Ендър не беше най-лошото, което й се случваше; в известен смисъл това бе най-доброто, защото сама го бе пуснала.
Валънтайн огледа пекениносите, седнали наоколо, някои — сред хората, някои — по-встрани. За тях това място беше два пъти по-свещено. Останките на Ендър щяха да почиват между дънерите на Човек и Рутър, чиято кръв той бе пролял, за да затвърди връзките между видовете. Сега много пекениноси и човеци бяха приятели, макар че все още имаше страхове и вражди. Мостовете, изградени до голяма степен от Ендъровата книга обаче, им даваха надежда, че някой ден някой човек ще ги разбере.
Отстрани, далеч от хора и пекениноси, седеше един безименен работник. Той бе само един чифт очи тук. Ако Царицата на кошера скърбеше за Ендър, тя го пазеше за себе си. Тя винаги щеше да си остане една мистерия, но Ендър обичаше и нея; защото в продължение на три хиляди години бе останал неин единствен приятел и защитник. В известен смисъл Ендър можеше да я причисли към децата си, към осиновените си деца, израснали под неговата закрила.
Пликт говори четирийсет и пет минути. Заключи просто:
— Въпреки че аюата на Ендър продължава да живее, защото всички аюи са безсмъртни, човека, когото познавахме, вече го няма. Тялото го няма и каквато и част от живота или делата му да носим в себе си, те вече не принадлежат на него, а на нас. Ендър живее в нас, както всички други приятели и учители, родители и любими, деца и братя, и дори чужди хора; той гледа през нашите очи и ни помага да изградим мирогледа си. Аз виждам как Ендър във вас ме гледа. Вие виждате как Ендър в мен гледа вас. И въпреки това никой от нас не е той; ние имаме собствена самоличност, собствен път. Изминали сме част от този път заедно с Ендър Уигин. Той ни показа неща, които иначе не бихме видели. Пътят обаче продължава без него. В крайна сметка той не е нищо повече от един обикновен човек. Но не и по-малко.