Човекът лежал
целият в кръв, коремът му бил разпран от отломките,
вътрешностите му изпускали пара в студения въздух,
но единственото, за което си мислел,
било вярното му куче.
Дали е оцеляло? Дали е ранено?
Представете си радостта му, когато то се появим
и го погледнало със същия настойчив поглед.
След час кучето подушило разпрания корем на човека,
сетне започнало да дърпа
черва, далак, черен дроб и да ги ръфа,
без да сваля очи от лицето на господаря си.
„Слава на Бога — казал човекът. —
Поне единият от нас няма да умре от глад.“
От всички свръхсветлинни кораби, които сновяха между Отвъдното и реалността под командването на Джейн, само този на Миро приличаше на истински космически кораб — представляваше совалка, която навремето бе прекарвала пътници и товари от големите космически кораби, които се установяваха на орбита около Лузитания. Сега, когато новите апарати можеха да се пренасят мигновено от повърхността на планетата на друга, те нямаха нужда от провизии, нито дори от гориво. И тъй като Джейн пазеше образа на кораба в паметта си, колкото по-просто устроени бяха, толкова по-добре. Всъщност те надали можеха да се нарекат превозни средства. Представляваха кабинки без прозорци, почти без обзавеждане, голи като примитивни класни стаи. Хората от Лузитания наричаха пътуването в космоса „encaixarse“, което на португалски означава „влизам в кутия“ или буквално „опаковам се“.
Миро обаче имаше изследователска цел — търсеше нови обитаеми планети за трите разумни вида на Лузитания: човеци, пекениноси и царици на кошери. Затова имаше нужда от по-традиционен космически кораб, защото, макар че пак се пренасяше от планета на планета с помощта на Джейн, не можеше да разчита, че все ще попада на светове с годна за дишане атмосфера. Всъщност Джейн винаги го пренасяше на орбита около поредната планета, за да му даде възможност да наблюдава, измерва, анализира и да каца само на най-обещаващите, за да установи окончателно дали са използваеми.
Той не пътуваше сам. Твърде трудно щеше да е за сам човек да изпълни всички задачи, а и се налагаше да проверява но два пъти изследванията. Неговата работа бе най-опасната, защото не знаеше какво го очаква, когато отвори люка. Миро отдавна гледаше на живота си като на нещо, което може да жертва. В продължение на няколко дълги години, в плен на осакатеното си тяло и увредения си мозък, неведнъж бе желал смъртта; сетне, когато първото му пътуване в Отвъдното му позволи да възстанови тялото си в съвършената му форма от младостта, той гледаше на всеки миг, всеки час, всеки ден от живота си като на незаслужен дар. Нямаше да го хвърли напразно, но и нямаше да се поколебае да го рискува за доброто на други. Кой обаче споделяше тази склонност да се подлага на опасности?
Младата Валънтайн, изглежда, му бе сестра по съдба във всяко отношение. Миро я беше видял да се появява на белия свят в същото време, в което и собственото му ново тяло. Тя нямаше минало, нямаше родители, нямаше връзки със света освен чрез Ендър, чийто ум я беше създал, и Питър, другото подобно творение. О, можеше да се приеме, че е свързана и с първата Валънтайн, „истинската Валънтайн“, както я наричаше младата Вал, но старата Валънтайн без съмнение не желаеше да прекара и една секунда в компанията на тази красива девойка, която дори само със съществуването си я правеше за посмешище. Освен това младата Вал бе създадена от представата на Ендър за съвършена добродетел. Тя не само че нямаше близки, ами и искрено желаеше доброто на другите и бе готова да се жертва за тях. Така Миро се сдоби с компания, с надеждната си помощничка, с постоянната си поддръжничка.
Не и с приятел обаче. Защото Миро много добре знаеше кой всъщност е младата Вал: един преоблечен Ендър. Не жена. И нейната любов и вярност към него бяха всъщност Ендъровите любов и лоялност, наистина надеждни, но не нейни собствени. У пея нямаше нищо нейно. Затова, въпреки че свикна с компанията й и се смееше и шегуваше с нея по-свободно, отколкото с всеки друг досега, Миро не си позволяваше по-дълбока привързаност. Дори да забелязваше тази липса на топлота в отношението му, тя не го показваше; дори да се чувстваше обидена, не й личеше.
Това, което изразяваше, бе радостта от успехите им, и настояваше да работят още по-усилено.
— Нямаме възможност да губим по цял ден за всяка планета — бе казала от самото начало и го доказваше, като се грижеше винаги да се вместват в график от три пътувания на ден.
След всеки три планети се връщаха на Лузитания, вече заспали; спяха на кораба и говореха с останалите само когато трябваше да ги предупредят за възможни проблеми пред колонистите на някой от новите светове. По три пътувания на ден правеха само ако посетените планети предоставяха някакви възможности за живот. Когато Джейн ги пренесеше на светове, които очевидно не бяха подходящи — например покрити само с вода или с негодна за дишане атмосфера, — те веднага се преместваха, за да проверят следващия свят, сетне друг. През тези обезкуражителни дни, когато нищо сякаш не се получаваше, обикаляха по пет-шест такива планети. Младата Вал настояваше да работят още и още, докато достигнат границата на издръжливостта си, ден подир ден, и Миро приемаше водачеството й, защото знаеше, че е необходимо.