Спрях да чета веднага, защото никога не се бях замислял за каквато и да било прилика между скандинавските страни и Япония. Веднага обаче си дадох сметка, че и Япония, и скандинавските страни са били периферни нации. Влезли са в цивилизования свят в сянката (или в ослепителното сияние) на една доминираща култура.
Замислих се за други периферни народи — за арабите, които са открили идеология, позволяваща им да превъзмогнат културното господство на Западния свят; за монголите, които са се обединили, докато завладеят голяма част от Азия, за да бъдат погълнати от Китай; за турците, които са изникнали от периферията на мюсюлманския свят, за да завладеят сърцето му, да сринат последните останки от римската култура, за да потънат отново в сянката на Европа. Всички тези периферни нации, въпреки че са владели цивилизациите, в чиито сенки са се зародили, никога не са успели да се отърсят от чувството, че не са си попаднали на мястото, че културата им е по-долно качество. В резултат на това те винаги са действали твърде агресивно, разширявали са максимално владенията си, извън границите, в които биха могли да установят стабилност и да се задържат; и винаги са били твърде неуверени, отказвали са се от истински силните и свежи черти на културата си и са запазили само привидно независимостта си. Манджурските владетели на Китай например са твърдели, че се дистанцират от народа, който управляват, решени да не се оставят да бъдат асимилирани от всепоглъщащата китайска култура; това обаче не е довело до установяването на по-пълна власт на манджурците, а до изтласкването им в периферията.
Историята познава малко истински централни нации. Една от тях е Египет, който остава централна нация до завладяването си от Александър Велики; дори след това той запазва голяма част от централността си до прегазването си от Исляма. Месопотамия може би също е била такава, но за разлика от Египет градовете в Междуречието не са могли да се обединят достатъчно, за да установят властта си над провинцията. В резултат на това те са били постоянно завладявани и управлявани от периферните си нации. Въпреки това с централността си Месопотамия е имала сили да претопява културно завоевателите си в продължение на много години, докато накрая не се превръща в парче земя, предавано напред-назад между Рим и Персия. Колкото до Египет, централната му роля е окончателно прекратена от исляма.
Китай заема мястото си на централна нация по-късно, но удивително успешно. Извървява дълъг и кървав път към единството, но веднъж постигнато, то остава, ако не политическо, поне културно. Владетелите на Китай, както и на Египет, подчиняват провинцията, но рядко правят опити и никога не успяват да установят дълготрайна власт над различни в културно отношение нации.
Въоръжен с тази идея и други, произтичащи от нея, аз измислих разговор между Сиванму и Питър, в който тя му излага представите си за централни и периферни нации. Седнах пред компютъра и си нахвърлих бележки на тази тема, включващи следния пасаж:
Централните нации не се боят, че ще загубят идентичността си. Смятат, че всички народи искат да са като тях, че те са най-висшата цивилизация и всички други са или несполучливи имитации, или случайни грешки. Странно, но надменността им води до смирение — те не се перчат, не се показват, защото не изпитват нужда да доказват, че са по-висши. Променят се само постепенно и при това винаги твърдят, че остават непроменени.
Периферните нации, от друга страна, знаят, че не са най-великото постижение па цивилизацията. Понякога нападат, грабят и установяват властта си — викинги, монго-ли, турци, араби, — понякога претърпяват радикални трансформации, за да са конкурентоспособни — гърци, римляни, японци, — а понякога просто остават засрамени в сенките. Когато са в разцвет обаче, са непобедими, защото не са убедени в достойнствата си и затова изпитват нужда постоянно да се доказват — докато не се почувстват като централна нация. За жалост точно това самодоволство ги проваля, защото те не са централни нации и чувството, че са такива, не ги спасява. Преуспелите периферни нации не се задържат дълго като Египет или Китай, те претърпяват упадък, като арабите, турците, викингите и монголите след победите им.
Японците са се превърнали във вечната периферна нация.
Аз разсъждавам също така за Америка, която е основана от преселници от периферията, но въпреки това се държи като централна нация, подчинила е (безжалостно) провинцията си, но само за кратко се е поблазнила от имперски амбиции; вместо това сега се задоволява да бъде център на света. Америка, поне за известно време, е притежавала високомерието на китайците — с предположението, че останалият свят иска да е като нея. Чудя се дали, както при исляма, една велика идея не е превърнала една периферна нация в централна. Също както арабите са отстъпили центъра на мюсюлманството на турците, първоначалната англосаксонска култура на Америка се променя и адаптира, докато великата й нация не се превърне в център на света; аз още развивам тези предположения, но не съм в състояние да определя истината, защото бъдещето все още е неизвестно. Смятам обаче, че тази теория за централните и периферните нации е интересна и съм решен да я развия, докато я разбера по-добре.