След като си нахвърлих тези бележки, започнах да пиша главата. Сиванму и Питър привършиха вечерята си в ресторанта и се подготвиха за първата си среща с японския ми герой. Жена ми, Кристин, станала, за да се погрижи за едногодишното ни бебе, Зина, взе листа от ръцете ми и го прочете. Докато опитвах да заспя, тя също задряма, но изведнъж се събуди и сподели какво й се е присънило. Сънувала, че японците на Божествен вятър носели прахта на предните си в медальончета или кутийки на врата; и че Питър се е почувствал загубен, защото имал само един предшественик и щял да умре заедно с него. Веднага си дадох сметка, че трябва да използвам тази идея; след това легнах, взех книжлето на Ое и зачетох.
Представете си удивлението ми, когато след първия пасаж за Скандинавия той анализира японската култура и литература съгласно абсолютно същата идея, която ми беше хрумнала след уводните му думи за Нилс. Той, изследователят на периферните хора на Япония, особено на културата на Окинава, предупреждава, че японската култура е заплашена да загуби централната си роля. Сериозната японска литература, казва той, е западнала точно защото японските интелектуалци „приемат“ и „разпространяват“ западните идеи не поради това, че вярват в тях, а понеже ги смятат за модерни; в същото време те пренебрегват изконните Ямато (традиционни японски) ценности, даващи на Япония сила да се превърне в централна нация. Той дори използва понятията „център“ и „периферия“ в следното изречение:
Следвоенните писатели търсят различен път, който ще заведе Япония не в центъра, а в периферията на света. (стр. 97–98)
Основата на съжденията му не е като на моите, но вижданията за света като съставен от център и периферия са подобни.
Аз приех загрижеността на Ое за литературата доста лично, защото, също както него, аз съм представител на една „периферна“ култура, която „приема“ и „разпространява“ идеи от друга, доминираща култура и е заплашена да се отклони от пътя към центъра. Говоря за мормонската култура, зародила се в периферията на Америка и ставаща все повече американска, отколкото мормонска. „Сериозната“ литература на съвременна Америка е упадъчна, долнокачествена и безнадеждно несъществена, не притежава аудитория, която да вярва или да се интересува от нея, не дава отзвук в обществото. И също като Ое (или поне така го разбирам) аз виждам възраждането (или създаването) на истинска мормонска литература в отхвърлянето на модерната „сериозна“ (но всъщност повърхностна) американска литература и замяната й с литература според критериите на Ое за джунбунгаку (чиста литература — б. p.):
Ролята па литературата — тъй като човекът очевидно е същество, живеещо с историята — е да създава модел на съвремието, включващ минало и бъдеще, отразяващ също така хората на настоящата епоха. (стр. 66)
Това, което „сериозните“ мормонски литератури никога не са опитали да направят, е модел, отразяващ хората на нашата култура и епоха. Или по-скоро са опитали, но никога отвътре: позицията на скрития автор (ако използваме термина на Уейн Буут) винаги е била скептична и външна, вместо критична и вътрешна. Според мен не може да има истинска национална литература, ако ценностите й са взети отвън, не от самата национална култура.
Аз обаче невинаги пиша изцяло мормонска литература. Често навлизам в жанра на научната фантастика и задоволявам потребностите на читателите му — на тази също периферна култура, макар и надхвърляща държавните граници. В същото време, за добро или за лошо, съм американски писател, създаващ американска литература за американските читатели. И на още по-общо ниво, съм човек, пишещ човешка литература за човеци, както всички в този занаят. Понякога това също ми се вижда периферна култура. Ние със страстната си нужда да се съюзяваме, когато сме сами, да отхвърляме смъртта, като в същото време боготворим неустоимата й мощ; да се противопоставяме на вмешателствата, като се месим в чуждия живот; да запазваме тайните си, като разкриваме чуждите; да бъдем неповторими в свят на еднакви индивиди; ние наистина сме единствени сред всички растения и животни, които за разлика от нас знаят мястото си и ако изобщо мислят за Господ, не си го представят като свой баща и себе си като негови подобия. Колко сме опасни ние, като онези царства от периферията, колко сме склонни да нахлуваме във всяко незавзето кътче в старанието си все пак да се превърнем в център.