Истинската му приятелка не беше човешко същество. Живееше в кристала в ухото му. Джейн — шепотът в съзнанието му, когато се събудеше сутрин, тази, която чуваше всичките му мисли, която знаеше нуждите му, преди сам да ги забележи. Джейн, която споделяше сънищата му, която го беше придружавала през най-тежките години като инвалид, която го бе прехвърлила в Отвъдното, за да може да се възстанови. Джейн, най-вярната му приятелка, която скоро щеше да умре.
Това всъщност ги ограничаваше. Джейн щеше да умре и в този момент пътешествията в космоса щяха да станат невъзможни, защото никое друго същество нямаше достатъчно памет, за да прехвърли каквото и да било в Отвъдното и след това да го върне в реалността. Смъртта на Джейн щеше да дойде не по естествени причини, а защото Междузвездният конгрес бе открил съществуването па тази подривна програма, способна да контролира или поне да прониква във всичките му компютри, и изключваше систематично и прочистваше цялата си мрежа. Тя вече чувстваше липсата на изключените системи, до които нямаше достъп. Скоро сигналът за пълното й унищожаване щеше да бъде предаден. И тогава всички, които не бъдат евакуирани от Лузитания на други светове, щяха да останат в капан, в очакване на Лузитанската флотилия, която все повече се приближаваше е намерението да ги унищожи.
Мрачна перспектива, при която, въпреки всички усилия на Миро, най-скъпата му приятелка щеше да умре. Това, осъзнаваше той, бе една от причините да не иска да се сприятели истински с младата Вал — защото нямаше да е справедливо за Джейн, да научи в последните дни на живота си, че й е намерил заместник.
И така животът на Миро се беше превърнал в едно безкрайно монотонно ежедневие на постоянно умствено напрежение, на изследване резултатите от апаратурата на совалката, на анализиране на снимки от космоса, на спускане на совалката към несигурни, непознати места за кацане и накрая — не достатъчно често — на отваряне на люка и вдишване първа глътка от чуждоземния въздух. В края на всяко пътуване не оставаше никакво време за радост или разочарование, никакво време за почивка: той затваряше, даваше команда и Джейн ги пренасяше отново в Лузитания, за да започнат отначало.
При това връщане на родната планета обаче имаше нещо различно. Миро отвори вратата и завари не втория мъж на майка си, не пекениносите, които приготвяха храна за него и младата Вал, не предводителите на колонията, чакащи отчет за свършената работа, а братята си Олядо и Грего, сестра си Еланора и Ендъровата сестра Валънтайн. Старата Валънтайн да дойде на място, където неизбежно щеше да срещне омразната си млада двойница? Веднъж Миро бе видял как младата Вал и старата Валънтайн се взират една в друга, без да се погледнат в очите, все едно не искаха да се виждат. Това ли беше? Младата Вал отбягваше погледа на старата Валънтайн, за да не обиди по-възрастната жена. Без съмнение, ако можеше, младата Вал щеше да потъне вдън земя. И тъй като това беше непостижимо, тя правеше възможно най-доброто в тази ситуация — гледаше да привлича най-малко вниманието в присъствие на старата Валънтайн.
— Какво има? — понита Миро. — Да не би мама да се е разболяла?
— Не, не, всички са добре — отвърна Олядо.
— Освен умствено — добави Грего. — Не ни стига мама, ами сега и Ендър се е чалнал.
Миро кимна, сетне се намръщи:
— Чакайте да позная. Присъединил се е към „Децата“. Грего и Олядо веднага погледнаха кристала в ухото му.
— Не, не ми го каза Джейн — побърза да уточни Миро. — Просто познавам Ендър. Той гледа на брака много сериозно.
— Да. Е, тук се получи един вид управленски вакуум — отбеляза Олядо. — Не че хората не си вършат добре работата. Тъй де, системата функционира и всичко е тип-топ, но Ендър беше този, който казваше какво да правим, когато нещата забуксуват. Ако ме разбираш.
— Разбирам те. И можеш да говориш спокойно пред Джейн. Тя знае, че ще умре веднага щом Междузвездният конгрес приведе плановете си в действие.