— Дървена кукла. Сега мошеник. Как още ще ме определите?
Старата Валънтайн не обърна внимание на този опит за разведряване на атмосферата:
— Искаш да кажеш, че Ендър не се интересува от теб, така ли?
— Той ме обожава — отвърна младата Вал.
— Да, мен също.
— Това е абсурд — намеси се Миро.
— Нима? — попита старата Валънтайн. — Той никога не ме е последвал никъде; винаги аз бях тази, която тръгваше след него. Струва ми се, че търсеше мисията на живота си. Великото дело, което да компенсира ужасното злодеяние, белязало края на детството му. Мислеше, че написването на „Царицата на кошера“ ще е достатъчно. След това, с моя помощ, написа „Хегемона“ и пак реши, че вече ще е достатъчно, но не беше. Продължи да търси нещо, на което да се посвети изцяло, и почти го откриваше, поне за седмица или месец. Едно обаче е сигурно, никога не отделяше цялото си внимание на мен, защото аз го следвах през всичките тези милиарди мили, през всичките тези три хиляди години. Тези исторически трудове, които съм написала — никога не съм обичала особено историята, правех го, за да му помагам. Също както писанията ми помагаха на Питър. Когато свършех поредното си произведение, получавах вниманието му за час-два при обсъждането. Всеки път това ме удовлетворяваше все по-малко, защото не аз бях това, което привличаше интереса му, а написаното от мен. Докато накрая не намерих мъжа, който ми отдаде цялото си сърце, и останах с него. Междувременно младият ми брат продължи да скита без мен и намери семейство, на което отдаде цялото си сърце. Така се озовахме на два различни края на вселената, но в крайна сметка по-щастливи, отколкото сме били заедно.
— Защо тогава се върна при него? — поинтересува се Миро.
— Не съм се върнала. Дойдох при вас. Дойдох да помогна на един свят, изпаднал в беда. Все пак обаче се радвах да видя Ендър, макар да знаех, че никога няма да бъде само мой.
— Това може би е точно описание на чувствата ти — отбеляза младата Вал. — Но ти сигурно си се радвала на вниманието му в известна степен. Аз съществувам, защото винаги ще живееш в сърцето му.
— Това е може би някакъв въображаем образ от детството. Не съм аз.
— Погледни ме. Така ли си изглеждала, когато е бил на пет, преди да го вземат от дома и да го изпратят във Военното училище? Това ли е девойката, която е познавал онова лято, край езерото в Северна Каролина? Ти сигурно си се радвала на вниманието му и когато си пораснала, защото образът в съзнанието му се е изменил, преди да създаде мен.
— Изглеждаш като мен, когато работехме върху „Хегемона“ — отвърна старата Валънтайн.
— Толкова ли си била уморена?
— Аз съм уморен — намеси се Миро.
— Не, не си — възрази старата Валънтайн. — Ти си олицетворение на неуморимостта. Все още се радваш на красивото си ново тяло. Моята двойница е уморена, сърцето й е уморено.
— Вниманието на Ендър винаги е било раздвоено — каза младата Вал. — Аз нося неговите спомени, разбирате ли — или по-скоро спомените, които той несъзнателно си е представял, че трябва да имам. Разбира се обаче, те включват почти единствено неща, които си е спомнял за моята приятелка тук, което означава, че всичко, което си спомням, е животът ми с Ендър. Джейн, присъстваща постоянно в ухото му, хората, от чието име е говорил след смъртта им, учениците му, Царицата на кошера в пашкула й и така нататък. Това обаче са спомени само от юношеските му години. Както всеки странстващ герой той е скитал от място на място, влияел е на други хора, но сам е оставал непроменен. Докато не е дошъл тук и най-накрая не се е отдал напълно на някого. На теб и на семейството ти, Миро. На Новиня. За пръв път е дал възможност на други хора да му влияят емоционално и то е било едновременно прекрасно и болезнено, но дори с това той се е справил блестящо. Той е силен мъж, а силните мъже могат да понесат много повече. Сега обаче положението е коренно различно. Аз и Питър нямаме друг живот, независещ от него. Ако кажем, че той и Новиня са едно цяло, това е метафора; за мен и Питър то е вярно в буквален смисъл. Ние сме той. И неговата аюа не е достатъчно велика, достатъчно силна или способна, тя не е в състояние да отдели еднакво внимание на трите живота, които зависят от нея. Аз го осъзнах почти веднага щом бях… как да го нарека… създадена? Произведена?
— Родена — вметна старата Валънтайн.
— Ти си един сбъднат сън — каза Миро не твърде насмешливо.
— Той не може да ни поддържа и тримата. Ендър, Питър, мен. Един от нас трябва да изчезне. Поне един от нас трябва да умре. И това съм аз. Знам го от самото начало. Аз съм тази, която трябва да умре.
На Миро му се искаше да я увери, че не е така. Но как можеш да успокоиш човек освен с разказ за подобни случаи, при които се е стигнало до добър изход? А такова нещо досега не се беше случвало.