— Проблемът е в това, че тази част от Ендъровата аюа, която живее в мен, е твърдо решена да остане жива. Аз не искам да умра. Точно заради това знам, че все още се ползвам с част от вниманието му: не искам да умра.
— Ами тогава иди при него — предложи старата Валънтайн. — Говори с него.
Младата Вал се изсмя мрачно и отмести поглед.
— Моля те, татко, остави ме да живея! — каза с преправен детски глас. — Това не се поддава на съзнателен контрол от негова страна; какво може да стори, освен да започне да се раздира от чувство за вина? Ако престана да съществувам, това ще е, защото собственото ми „аз“ вече не ме зачита. Аз съм той. Боли ли, когато ти изтръгват ноктите?
— Да, но ти заслужаваш вниманието му — отбеляза Миро.
— Надявах се търсенето на нови обитаеми светове да го заинтересува. Заех се с тази задача с целия си ентусиазъм. Истината обаче е, че това е съвършено монотонна дейност. Важна, но с нищо незабележителна, Миро.
Миро кимна:
— Вярно е. Джейн намира планетите. Ние само ги изследваме.
— И вече има достатъчно светове. Достатъчно колонии. Повече от двайсет — пекениносите и цариците на кошери вече не са заплашени от изчезване дори Лузитания да бъде унищожена. Проблемът не е в броя на обитаемите планети, а в броя на космическите кораби. Затова с целия си труд ние вече не привличаме вниманието на Ендър. И тялото ми го знае. Тялото ми знае, че никой няма нужда от него.
Тя вдигна ръка и стисна кичур коса, дръпна го — не ядно, съвсем леко — и той остана в ръката й. Дебел сноп косми, без никакъв признак на болка при отскубването му. Вал пусна косата да падне на масата. Тя остана да лежи като отрязан крайник, зловещо, невъзможно.
— Мисля — прошепна Вал, — че ако не внимавам, мога да сторя същото с пръстите си. Процесът е по-бавен, но аз постепенно ще се превърна в прах като старото ти тяло, Миро. Защото той не се интересува от мен. Питър разрешава загадки и води политически битки някъде, на някоя планета. Ендър се стреми да задържи жената, която обича. А аз…
В този момент, след като отскубнатият кичур коса разкри дълбочината на болката й, самотата й, самоотхвърлянето й, Миро си даде сметка, че нарочно не си е позволявал да мисли за това досега: че през тези седмици, докато се прехвърляха о! планета на планета, той се е влюбил в нея и нещастието й му причиняваше болка като негово собствено. Може би защото беше негово собствено, споменът за собствената му омраза към самия себе си. Каквото и да беше обаче, той все още го чувстваше като нещо по-дълбоко от просто състрадание. То бе като някакво влечение. Да, това беше някаква любов. Ако тази красива жена, толкова мъдра и интелигентна, и млада, сама отхвърляше собствената си същност, в сърцето на Миро имаше достатъчно място, за да я приеме. „Ако Ендър не иска да бъде в теб, слей се с мен!“ — искаше му се да изкрещи. Знаеше обаче, че не може да бъде за нея това, което беше Ендър.
И все пак не беше ли възможно любовта да направи за младата Вал онова, което правеше за Ендър? Не можеше ли това да привлече достатъчно вниманието му, за да запази живота й? Да й влее нови сили?
Миро протегна ръка и събра отскубнатите коси, уви ги около пръстите си, сетне ги пъхна в джоба на халата си.
— Не искам да изчезнеш — каза.
Това бяха твърде смели думи за него. Младата Вал го изгледа странно:
— Мислех, че голямата любов на живота ти е Уанда.
— Тя вече е възрастна жена. Щастливо омъжена, със семейство. Тъжно би било най-голямата ми любов да е жена, която вече не съществува, а дори да не се беше променила, вече не ме иска.
— Много мило от твоя страна, но мислиш ли, че можем да подлъжем Ендър да се заинтересува от мен, като се преструваме на влюбени?
Думите й прободоха сърцето на Миро като с нож, защото тя съвършено добре разбираше в каква степен изказването му е подтикнато от съжаление. Това обаче не беше единствената причина за предложението му; чувствата му просто чакаха възможност, за да избликнат.
— Не съм имал намерение да подлъгвам никого — каза Миро.
„Освен себе си — помисли си. — Защото няма начин младата Вал да ме заобича. Все пак тя не е истинска жена. Тя е въплъщение на Ендър.“
Това обаче звучеше абсурдно. Тялото й беше на жена. А откъде другаде идваше любовта, ако не от влечението към тялото? Имаше ли нещо мъжко или женско в аюата? Преди да влезе във владение на плътта, мъжка ли бе тя, или женска? Ако беше така, означаваше ли това, че аюите, съставляващи атомите и молекулите, скалите и звездите, светлината и вятъра, всъщност изграждаха момчета и момичета? Глупости. Аюата на Ендър можеше да бъде жена, да обича като жена по същия начин, по който сега обичаше от мъжкото му тяло по мъжки майката на Миро. Тази жалост в сърцето му не беше предизвикана от нещо, от което бе лишена младата Вал. Предизвикваше се от това, което му липсваше на него. Дори с излекувано тяло той не беше мъж, когото една жена — поне тази, в момента най-желана сред всички други — би могла да обича.