— Трябва да проумееш — продължи той. — Аз не съм аз. Сиванму говореше световния човешки език достатъчно добре, за да схване мисълта му.
— Не си ли добре?
Още докато изричаше тези думи обаче, тя Осъзна, че той не е имал предвид преносното значение на израза.
— Аз не съм аз — повтори той. — Аз всъщност не съм Питър Уигин.
— Надявам се — отбеляза Сиванму. — Четох за погребението му в училище.
— Все пак приличам на него, нали?
Той извика една холограма във въздуха над компютъра. Образът се обърна към Сиванму; Питър седна изправен и зае същата стойка.
— Има известна прилика — призна тя.
— Разбира се, аз съм по-млад. Защото Ендър не ме беше виждал, след като напусна Земята, когато беше… на колко, пет години? Противен дребосък, във всеки случай. Аз бях още юноша. Такъв си ме спомни, когато ме създаде от въздуха.
— Не от въздуха — поправи го тя. — От нищото.
— Е, не може да се каже, че е от нищото. Както и да е, създаде ме. — Той изкриви устни. — Мога да викам духове от дълбините на небитието.
Тези думи явно имаха някакво значение за него, но на нея нищо не й говореха. На Път тя трябваше да работи като слугиня, затова не беше получила почти никакво образование. По-късно, в дома на Хан Фейдзъ, умствените й способности бяха забелязани за пръв път от бившата й господарка, Хан Цинджао, а сетне и от самия господар. И от двамата бе получила някакво образование, но доста стихийно. Учеха я повече технически неща, а литературата, с която се запозна, бе главно от Средното царство или от самия Път. Можеше да рецитира безброй стихотворения от великата поетеса Ли Цинджао, защото бившата й господарка бе кръстена на нея. Нямаше представа обаче какво цитира той сега.
— Мога да викам духове от дълбините па небитието — повтори младежът; сетне, с малко променен глас, си отговори сам. — Е, аз също мога, всеки може. Въпросът е, като ги викаш, дали ще ти се отзоват?
— Шекспир? — опита да отгатне тя.
Той се усмихна. Като котка на мишката, с която си играе.
— Това винаги е най-доброто налучкване, когато някой европеец цитира нещо.
— Този цитат е смешен. Някой се хвали, че можел да вика мъртвите. Събеседникът му обаче казва, че майсторлъкът е не да ги викаш, а да ги накараш да дойдат.
Той се засмя:
— Имаш чувство за хумор.
— Този цитат означава нещо за теб, защото Ендър те с възкресил.
Той я изгледа изненадано:
— Откъде знаеш?
Сиванму се уплаши. Възможно ли беше?
— Не знаех. Исках да се пошегувам.
— Е, това не е вярно. Поне не в прекия смисъл. Той не ме е възкресил. Макар че без съмнение си мисли, че е способен да го прави, ако се наложи. — Питър въздъхна. — Само се заяждам. Цитатът просто ми хрумна. Не съм го мислил. Просто ми дойде наум.
— На човек може да му дойде нещо наум и да не го каже на глас.
Той завъртя очи:
— Не съм обучен на раболепие като теб.
Така, значи, възнамеряваше да се държи той, идващият от свят на свободни хора — да се подиграва на момичето, слугувало цял живот, макар и не по свое желание.
— Обучена съм да запазвам неприятните думи за себе си като израз на любезност — възрази тя. — На теб обаче това може би ти изглежда като раболепие.
— Както вече казах, Царствена майко от Запада, да се държа гадно, е в природата ми.
— Аз не съм Царствената майка. Това име е лоша шега…
— Само някой много злобен човек би ти се подигравал за него — ухили се Питър. — Аз обаче съм кръстен на Хегемона. Май и двамата носим неподходящо надути имена.
Тя замълча, замисли се дали това не е опит от негова страна да се сприятелят.
— Аз съм на този свят твърде отскоро — каза той. — От няколко седмици. Реших, че трябва да го знаеш.
Тя не го разбра.
— Знаеш ли как работи този космически кораб? — попита той.
Сега сменяше темите. Изпитваше я. Е, писнало й беше да я изпитват.
— Очевидно вкарват някое бедно момиче вътре и някой злобар го подлага на кръстосан разпит — отвърна.
Той се усмихна и кимна:
— Каквото повикало, такова се обадило. Ендър ми каза, че не слугуваш на никого.
— Бях вярна и предана прислужница на Цинджао. Надявам се, че Ендър не те е излъгал за това.
Той поясни думите си, които тя бе разтълкувала толкова буквално:
— Имах предвид, че винаги отстояваш мнението си. Отново я изгледа изпитателно; това отново я смути, както при първата им среща край реката.
— Сиванму, аз не говорех метафорично, когато ти казах, че съм направен. Направен, не роден. И начинът, по който съм направен, е свързан в много отношения с начина, по който работи този космически кораб. Не искам да те отегчавам с обяснения за неща, които вече разбираш, но ти трябва да знаеш какво съм (не кой), за да разбереш защо имам нужда от теб. Затова те питам отново: знаеш ли как функционира този кораб?