Възможно ли беше? Възможно ли бе да е същият дори сега, заключен в манастир, защото Новиня беше решила да се оттегли от света? Миро познаваше живота на Ендър само повърхностно. Отнет от семейството едва на пет, той бил изпратен в орбиталното Военно училище, където се оказал единствената надежда на човечеството във войната му с жестоките нашественици, наречени бъгери. След това го взели в командването на флотилията на Ерос под предлог, че го обучават, но там, без да подозира, той командвал истински войски, сражаващи се на светлинни години разстояние, като заповедите му се предавали чрез ансибали. Победил благодарение на гениалния си ум и накрая, без дори да знае, унищожил родната планета на бъгерите. И през цялото време си мислел, че това е игра.
Мислел, че е игра, но знаел, че тя е симулация на действителността. В тази игра той взел най-жестокото решение; което означаваше, поне за него, че не е напълно невинен, когато играта се оказала реалност. Въпреки че последната Царица на кошера му простила и се оставила, увита в пашкул, на неговите грижи, той не можеше да се отърси от гузната си съвест. Бил е само дете, правещо онова, което му кажат възрастните; но някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че дори едно дете трябва да отговаря за постъпките си, че дори в детската игра трябва да се спазват някакви морални норми.
Така, преди слънцето да изгрее, Миро се озова лице в лице с Ендър, хванал другия край на една каменна пейка, докато я местеха на едно място в градината, което, хладно в минутите преди зазоряване, скоро щеше да се окъпе в светлината на новия ден. И Миро, за свое собствено учудване, каза на непроменения и неподлежащ па промяна мъж пред себе си следното:
— Какво е това оттегляне в този манастир, Андрю Уигин, освен безсмислен, страхлив начин да пропилееш живота си?
— И ти ми липсваш, Миро — отвърна Ендър. — Изглеждаш уморен. Трябва повече да си почиваш.
Миро въздъхна и поклати глава:
— Нямах това предвид. Опитвам се да те разбера, наистина. Валънтайн смята, че и аз съм като теб.
— Имаш предвид истинската Валънтайн, така ли?
— И двете са истински.
— Е, ако съм като теб, наблюдавай се и кажи какво си видял.
Миро се зачуди какво всъщност означава това. Ендър го потупа по коляното:
— Вие наистина нямате нужда от мен.
— Сам не си вярваш.
— Вярвам, че го вярвам — отвърна Ендър, — и за мен това е достатъчно. Моля те, не ме разочаровай. Още не съм закусвал.
— Не, ти се възползваш от удобното си разтрояване. Тази част от теб, застаряващият мъж на средна възраст, може да си позволи лукса да се отдаде напълно на жена си — но само защото двете млади марионетки вършат важната работа, която те интересува.
— Тя обаче изобщо не ме интересува.
— Ти, като Ендър, не се интересуваш, защото ти, като Питър и Валънтайн, се грижиш за всичко. Само че Валънтайн не е добре. Ти не се интересуваш достатъчно от онова, което прави тя. Това, което сполетя моето сакато тяло, се случва сега с нея. По-бавно, но е същото. Тя мисли така, Валънтайн смята, че е възможно, а също и аз. Също и Джейн.
— Предай на Джейн любовта ми. Наистина ми липсва.
— Аз давам на Джейн своята любов, Ендър. Ендър се усмихна на тази гневна реплика:
— Ако трябва да те екзекутират, Миро, ти със сигурност ще се напиеш преди това с вода, за да им се наложи да се занимават с труп, смърдящ на урина.
— Валънтайн не е сън или илюзия, Ендър — настоя Миро, отказвайки да води спорове за собственото си необуздано поведение. — Тя е истинска и ти я убиваш.
— Страшно драматично изказване.
— Ако я беше видял как отскубна кичур от собствената си коса тази сутрин…
— Значи ти играе сценки, а? Е, ти винаги си си падал по театралните жестове. Не се изненадвам, че сте си допаднали.