Тя кимна:
— Мисля, че да. Джейн, съществото, което живее в компютрите, пази в ума си съвършена картина на кораба и всичко, което съдържа той. Хората също пазят представата за себе си, за личността си. След това тя премества всичко от реалния свят в света на нищото, за което не е необходимо никакво време, и отново го връща в реалността на място, което си е избрала. За това също не се губи време. Така, вместо да лети с години между световете, корабът се пренася за миг.
Питър кимна:
— Много добре. Само трябва да разбереш, че докато е в Отвъдното, корабът не е заобиколен от нищо. Заобиколен е от безброй аюи.
Тя наклони глава.
— Знаеш ли какво е аюа?
— Това ще рече, че всички хора са съществували винаги. Че сме по-стари от най-старите богове.
— Е, нещо такова. Само че за аюите в Отвъдното не може да се каже, че съществуват, или поне не водят някакво смислено съществуване. Те просто… са там. Дори това не може да се каже, защото там няма пространство, няма къде да бъдат. Те просто са. Докато някое интелигентно същество не ги извика, не им даде име и не ги постави в някакъв ред — да им придаде форма.
— Елината може да се превърне в мечка, но не докато лежи студена и мокра на брега на реката.
— Точно така. Е, Ендър Уигин и още неколцина, които, ако имаш късмет, никога няма да се наложи да срещнеш, предприеха първото пътуване в Отвъдното. Те всъщност не възнамеряваха да ходят никъде. Целта на пътуването им беше да останат в Отвъдното достатъчно дълго, за да може една от тях — доста талантлива генетичка — да създаде нова, изключително сложна молекула по схемата, която носеше във въображението си. Или по-скоро схемата на модификациите, необходими за превръщането на съществуваща… добре де, така и така няма да разбереш. Както и да е, тя успя, създаде новата молекула, всичко тип-топ, само че проблемът е в това, че тя не беше единствената, създала нещо този ден.
— Съзнанието на Ендър е създало теб.
— Именно. Моята поява, ако мога така да се изразя, е ужасна грешка. Нежелан страничен ефект. Нека просто да кажа, че всички там създаваха разни неща като невидели. Виждаш ли, аюите в Отвъдното се стремят отчаяно да приемат някаква форма. Навсякъде наоколо изникваха призрачни кораби. Всякакви немощни, крехки, мимолетни творения се създаваха и разпадаха във всеки момент. Само четири от тези творения останаха стабилни. Едното е молекулата, създадена от Еланора Рибейра.
— Другото си ти, нали?
— Най-безинтересното, страхувам се. Най-малко обичаното и цененото. Един от хората на космическия кораб беше младеж на име Миро, който бе останал инвалид след трагичен инцидент. Мозъчна травма. Забавен говор, лоша координация на ръцете, куцане. Той пазеше в съзнанието си силния, скъпоценен образ на тялото си, каквото е било преди нещастието. И така много, много аюи се събраха, за да създадат точно негово копие не какъвто беше, а какъвто е бил някога и какъвто искаше да изглежда. Заедно с всичките му спомени — съвършен двойник. Толкова съвършен, че имаше същото презрително отношение към старото, осакатено тяло като него самия. И така… новият, съвършен Миро — или по-скоро копието на стария, здрав Миро, както и да е — се появи там като заместител на сакатия. И пред очите им онова старо, низвергнато тяло се разпадна на прах. Сиванму затаи дъх от това, което си представи.
— Умрял е!
— Не, това е номерът, не разбираш ли? Той продължи да живее. Това беше самият Миро. Собствената му аюа — не трилионите аюи, които изграждат атомите и молекулите на тялото му, а онази единствена, която ги контролира всичките, тази, която представлява него самия, волята му — аюата му просто се премести в новото и съвършено тяло. Това е истинската му самоличност. А старото тяло…
— …е станало излишно.
— Нямаше какво да му придава форма. Разбираш ли, аз мисля, че телата ни се поддържат от любовта. Любовта на главната аюа към красивото, силно тяло, което й се подчинява, благодарение на което Азът съществува. Дори Миро, въпреки цялата си омраза към това осакатено тяло, трябва да е изпитвал някаква любов към жалките му останки. Докато не се сдоби с новото.
— И тогава се е прехвърлил в него.
— Без дори да осъзнава, че го прави. Последвал е любовта си.
Сиванму слушаше този невероятен разказ и знаеше, че сигурно е истина, защото бе чувала много пъти Хан Фейдзъ и Джейн да споменават за аюите в разговорите си. Сега разказът на Питър Уигин им придаваше смисъл. Трябваше да е вярно дори само защото космическият кораб наистина се беше появил от нищото на брега на реката зад дома на Хан Фейдзъ.