— О, като го обвиняваш…
— Аз не го обвинявам, Сиванму. Просто излагам фактите. Сега неговата воля контролира три тела. Моето, на невъзможно ангелоподобната ми сестра и своето изморено, застаряло тяло. Всяка аюа в мен изпълнява заповедите на неговата. Аз съм във всяко отношение Ендър Уигин. Той ме е създал, за да нося всичко, което той мрази у себе си и от което се страхува. Неговата амбиция, да, когато надушваш моята, ти всъщност надушваш неговата амбиция. Неговата агресивност. Неговия бяс. Неговата злоба. Неговата жестокост. Неговите, не моите, защото аз съм мъртъв, пък и никога не съм бил такъв, какъвто ме е виждал той. Този човек, който стои пред теб, е чучело, подигравка! Аз съм плод на един болен мозък. Един кошмар. Аз съм звярът, който се крие под леглото. Той ме извика от хаоса, за да бъда неговият ужас!
— Недей да бъдеш. Ако не искаш, не бъди.
Той въздъхна и затвори очи:
— Като си толкова умна, защо не разбираш нито думичка от това, което казвам?
Тя обаче разбираше.
— Кое всъщност е твоята воля? Никой не я вижда. Ти не разбираш кога мисли тя. Знаеш само, че волята ти върви след теб, когато се обърнеш и видиш какво си направил.
— Това е най-ужасният номер, който ми изигра той — прошепна Питър. — Поглеждам назад и виждам само спомени, които той е пазил за мен. Той бе отделен от семейството ни, когато беше едва на пет. Какво знае той за мен и живота ми?
— Той е написал „Хегемона“.
— Онази книга. Да, въз основа на спомените на Валънтайн. И обществените документи за бляскавата ми кариера. И, разбира се, въз основа на няколко ансибални писма между Ендър и предишното ми аз, преди аз… преди той да умре. Аз съм само на няколко седмици, въпреки че мога да цитирам пасажи от „Хенри IV“. Оуен Глендауър се хвали пред Лудата глава. Хенри Пърси. Откъде мога да знам това? Кога съм ходил на училище? Колко време съм лежал буден по цели нощи, препрочитайки стари пиеси, докато запаметя хиляда любими реда? Дали Ендър не е пресъздал по някакъв начин цялото образование на мъртвия си брат? Всичките му най-съкровени мисли? Ендър е познавал истинския Питър Уигин в продължение само на пет години. Това не са спомените на реалната личност. Това са спомените, които Ендър си мисли, че би трябвало да имам.
— Той мисли, че трябва да знаеш Шекспир, и ти го знаеш, така ли? — понита неубедено тя.
— Де да беше само Шекспир! Всички велики поети и философи. Де да бяха това всичките ми спомени…
Тя зачака да чуе кои са лошите спомени, но той само потрепери и не каза нищо.
— Значи, ако наистина Ендър те контролира, тогава… ти си той. Тогава това е твоята самоличност. Ти си Андрю Уигин. И имаш аюа.
— Аз съм кошмарът на Андрю Уигин. Аз съм това, което той мрази у себе си и от което се страхува. Това е моята роля. Това трябва да играя.
Той сви юмрук, след това разтвори пръсти като ноктите на хищник. Отново тигърът. За миг Сиванму изпита страх от него. Само за миг. Той отпусна ръце.
— Каква е моята роля в твоята пиеса? — попита тя.
— Не знам. Ти си много умна. По-умна от мен, надявам се. Макар че, разбира се, аз съм толкова суетен, че не би трябвало да приемам възможността да съществува някой по-умен от мен. Това означава, че имам особено голяма нужда от мъдри съвети, тъй като по принцип отказвам да приемам такива.
— Все едно и също говориш.
— Това се дължи на жестокостта ми. За да те измъчвам с безсмислен разговор. Може би обаче би трябвало да отида по-далеч. Може би трябва да те измъчвам и убия, както толкова ясно си спомням, че съм правил с катеричките. Може би трябва да те разпъна в гората, да закова крайниците ти за корените на някое дърво и да се заема да дера кожата ти малко по малко, докато мухите започнат да се събират и да снасят яйцата си в плътта ти.
Тя се отдръпна.
— Аз четох книгата. Знам, че Хегемона не е бил такъв изверг!
— Аз съм създаден не от Говорителя на мъртвите. Създаде ме уплашеното момченце Ендър. Аз не съм Питър Уигин, когото той толкова мъдро анализира в книгата си. Аз съм Питър Уигин от неговите кошмари. Онзи, който дереше катеричките живи.
— Виждал ли те е да го правиш?
— Не мен. И него не е виждал да го прави. Валънтайн му е разказала по-късно. Открила убита катеричка в гората близо до дома им в Грийнсбъро, Северна Каролина, на континента Северна Америка на Земята. Този образ така се загнездил в кошмарите му, че накрая го предаде и на мен. В тези спомени живея аз. Вероятно истинският Питър Уигин изобщо не е бил жесток. Той е бил ученолюбив човек, самообучавал се е. Не е изпитвал състрадание към катерицата, защото не е гледал от сантименталната страна. Това е било само едно животно. Не по-важно от някоя зелка. Да я нарежеш на парчета, е не по-неморално, отколкото да си направиш салата. Не така обаче си го е представял Ендър и затова и аз не го помня по този начин.