Питър сякаш отгатна мислите й.
— Сега разбираш защо те взех. Когато ме създаваше, Ендър не е отчел факта, че изобщо не ме е познавал през онзи период от живота ми, когато съм убеждавал хората, обединявал съм ги в съюзи и така нататък. Затова Питър Уигин, който създаде, е твърде злобен, силно амбициозен и безкрайно жесток, така че не може да убеди дори човек, когото го сърби задникът, да се почеше.
Тя отново отмести поглед.
— Виждаш ли? Аз продължавам да те обиждам. Погледни ме. Виждаш ли пред каква дилема съм изправен? Истинският Питър, той щеше да се справи със задачата, за която съм изпратен. Насън да го бутнеш, щеше да го направи. На мое място вече щеше да има план. Щеше да спечели хората на своя страна, да ги успокои, да се вмъкне под кожата им. Онзи Питър Уигин! Той може да убеди дори рояк оси да приберат жилата си. А аз? Съмнявам се. Защото, както виждаш, аз не съм аз.
Той стана от стола, избута я грубо и излезе на поляната пред малката метална кабинка, която ги прехвърляше от свят на свят. Сиванму го загледа от вратата как се отдалечава.
„Знам как се чувства — помисли си. — Знам какво е да подчиниш волята си на другиго. Да живееш за него, сякаш той е главният актьор, а ти само дублираш. Аз бях робиня. През цялото време обаче знаех какво иска собственото ми сърце. Знаех какво наистина мисля, макар че постъпвах както ми заповядваха, за да взема това, което исках. Питър Уигин обаче няма представа какво наистина иска, защото дори примирението му с липсата на свобода не е негово, дори то идва от Андрю Уигин. Дори омразата към самия себе си е взета от Ендър и…“
И така в един омагьосан кръг, както сега обикаляше поляната.
Сиванму се замисли за господарката си — не, за бившата си господарка — Цинджао. Тя също описваше странни линии. Боговете я принуждаваха. Не, това е според стария начин на мислене. Правеше го заради обсесивно-компулсивното си разстройство. Да коленичи на йода и да проследява дървесинни жилки по всяка дъска. Да ти следва през цялата стая. Това беше безсмислено, но тя трябваше да го прави, защото с такова безсмислено, затъпяващо ума покорство можеше да си спечели малко свобода от подсъзнателните потребности, които я управляваха.
„Цинджао е тази, която винаги е била робиня, не аз. Защото нейният господар я управлява отвътре, чрез собствения й разум. Докато аз винаги виждам господаря извън мен, така че съкровените ми мисли остават непокътнати.
Питър Уигин знае, че е обладан от страховете и страстите на един мъж със сложен характер, отдалечен на много светлинни години. Цинджао пък смяташе, че манията й е причинена от боговете. Какъв смисъл има да си внушаваш, че това, което те контролира, идва отвън, когато всъщност го чувстваш само със сърцето си? Къде ще избягаш от него? Как ще се скриеш? Цинджао трябва вече да се е освободила, благодарение на вируса, който Питър донесе на Път и даде на Хан Фейдзъ. Но Питър — каква свобода може да има за него?
И въпреки това той трябва да живее, сякаш е свободен. Трябва да се бори за свободата, въпреки че тази борба е признак на робството. Една част от него копнее да получи истинската си същност. Не, не своята същност. Някаква същност.
Каква е тогава моята роля във всичко това? Чудо ли очакват от мен, да му дам някаква аюа? Това не е в моята власт.
И въпреки това аз имам някаква власт.“
Трябваше да има някаква власт, иначе защо ще говори Питър толкова открито с нея? Въпреки че бяха двама непознати, той веднага бе излял сърцето си пред нея. Защо? Защото беше посветена в тайните му, да, по и заради още нещо.
А, разбира се. Можеше да говори свободно с нея, защото тя не познаваше Андрю Уигин. Може би Питър бе само частичка от същността на Ендър, всичко, от което Ендър се страхуваше и мразеше у себе си. Тя обаче никога нямаше да може да ги сравнява. Каквото и да беше Питър, каквото и да го управляваше, тя бе неговата довереничка.
А това отново я правеше нечия слугиня. Тя беше довереничка и на Цинджао.
Сиванму потрепери, опита се да отпъди мрачното чувство на състрадание.
„Не — каза си. — Не е същото. Защото този млад мъж, който обикаля безцелно сред полските цветя, няма никаква власт над мен, само споделя болката и надеждите си. Каквото и да му дам, ще му го дам по свое желание.“
Тя затвори очи и се облегна на вратата.
„Да, ще му го дам по собствена воля, но какво ще е то? Ами да, точно това, което иска той — приятелство, вярност, помощ във всичките му начинания. За да се съединя с него. И защо вече планирам да направя всичко това? Защото, колкото и да се съмнява в себе си, той има власт да печели хората за каузата си.“