Първия път, когато се разминаха, тя едва вдигна очи. Нямаше нужда да го гледа — би трябвало да се досети, че след като е отказала да се срещне със съпруга си, той ще дойде на полето при нея. Ендър бе сигурен, че се е досетила, но също така съзнаваше, че е твърде горда, за да го погледне и да му покаже, че е искала отново да го види. Щеше да продължи да се взира в плевелите, докато очите я заболят, защото Новиня никога не превиваше гръб по чужда воля.
Освен, разбира се, по волята на Христос. Това послание му бе изпратила, посланието, което го накара да дойде с твърдото намерение да говори с нея. Кратка бележка, написана на езика на църквата. Тя се отделяше от него, за да служи на Господ заедно с другите Деца. Чувстваше, че мястото й е там. Освобождаваше го от всякаква отговорност към нея и той не трябваше да очаква от нея нищо, което не би дала на всяко друго Дете на Господ. Съобщението звучеше хладно въпреки красивите фрази.
Ендър също не се огъваше лесно по волята на когото и да било. Вместо да се подчини на желанието й, той дойде, решен да й се противопостави. И защо не? Новиня далеч невинаги вземаше правилните решения. Всеки път щом решеше да направи нещо за доброто на някого, действията й бяха пълен провал. Като в случая с Либо, приятеля й от детинство и таен любовник, баща на всичките й деца по времето на брака й с безплодния и жесток мъж, с когото бе живяла до смъртта му. От страх, че ще загине в ръцете на пекениносите като баща си, Новиня бе скрила от Либо жизненоважните си открития за биологията на планетата Лузитания, опасявайки се, че тези знания ще доведат до гибелта му. Точно незнанието обаче доведе до неговата смърт. Това, което бе направила за негово добро без знанието му, бе причинило края му.
„Човек би си помислил, че си е взела поука — размишляваше сега Ендър. — Тя обаче продължава все така. Взема решения, които разбиват живота на хората, без да се интересува от мнението им, без дори да се замисля, че те може би не искат да ги спасява от въображаемите опасности, от които си мисли, че ги избавя.“
Ето, ако се беше омъжила за Либо, той вероятно още щеше да е жив и Ендър никога нямаше да се ожени за вдовицата му и да й помогне в отглеждането на по-малките й деца. Това бе единственото семейство, което беше имал и което щеше да има. Колкото и неправилни да бяха решенията на Новиня, най-щастливото събитие в живота му бе станало възможно точно благодарение на една от най-смъртоносните й грешки.
На второто им разминаване тя все още упорито отказваше да го заговори и както всеки път, Ендър се предаде пръв и наруши мълчанието:
— Всички Деца па Христовия ум са женени, както знаеш. Това е орден за семейни двойки. Не можеш да станеш пълноправен член без мен.
Тя спря. О гнусна мотиката върху пръстта, без да изтърва дръжката.
— Мога да насадя цвеклото и без теб — каза накрая. Сърцето му подскочи от радост, че най-сетне я е накарал да заговори.
— Не, не можеш — отвърна той. — Защото аз съм тук.
— Това са картофи. Не мога да те спра да ми помагаш с картофите.
И двамата се засмяха и тя се изправи с пъшкане, изпъна гръб, пусна дръжката на мотиката и хвана Ендър за ръцете, прекрасно докосване въпреки двата слоя дебел плат между дланите и пръстите им.
— Ако с докосването си те осквернявам…
— Не Шекспир. Не „устните, смутени странници, готови са един за друг“!
— Липсваш ми — каза той.
— Свиквай.
— Не се налага. Щом ти си сред Децата, аз също ще се присъединя към тях.
Тя се засмя.
Ендър се направи, че не забелязва насмешката.
— Ако един ксенобиолог е в състояние да се оттегли от света на безсмислено страдание, защо и един стар, пенсиониран Говорител на мъртвите да не може да го направи?
— Андрю, аз не съм тук, защото съм се отказала от живота. Тук съм, защото отворих сърцето си за Спасителя. Ти никога не можеш да го сториш. Твоето място не е тук.
— Мястото ми е там, където си ти. Нали сме дали обет. Свещен обет и Светата църква няма да ни позволи да го нарушим. В случай че си забравила.
Тя въздъхна и погледна небето зад стената на манастира. Отвъд този зид, зад няколко поляни, зад дървената ограда, нагоре към хълмовете, към горите… където голямата любов на живота й, Либо, бе отишъл, за да намери края си. Където Пипо, баща му, който беше и като неин баща, също бе загинал. В една подобна гора беше намерил смъртта си синът й Ещевао. Ендър знаеше, че когато гледа света зад тези стени, тя си спомня за всички преживени нещастия. Два от тях бяха станали преди идването на Ендър на Лузитания. Но смъртта на Ещевао… тя бе молила Ендър да го убеди да не отива на онова опасно място, където пекениносите говореха за война, за убийства на хора. Беше съзнавала, също както и Ендър, че да спре Ещевао, е все едно да го убие, защото той не беше станал свещеник, за да живее в безопасност, а за да разпространява Божието слово сред този дървесен народ. Сигурно, докато е умирал бавно в прегръдката на дървото-убиец, той бе изпитвал същата радост, както първите християнски мъченици. Беше намерил покой на душата си, както те в часовете па великата си саможертва. Тази радост обаче не се споделяше от Новиня. Господ очевидно не даваше същия покой на най-близките му хора. И в скръбта и гнева си тя бе обвинила Ендър. Защо се е омъжила за него, като не може да я спаси от това нещастие?