Стефан Бонев
Рожден ден
Павел заключи, замисли се за момент, после превъртя ключа още веднъж. В апартамента си държеше цялата документация за новата разработка на института. Налагаше се да работи и вечер вкъщи.
Навън вече беше тъмно. Той отвори вратата на автомобила и остави букета карамфили на вътрешната седалка. След товасъблече сакото си и го метна отзад. Влезе с точно и елегантно движение и превъртя стартера.
Олга сигурно го чакаше. Павел подозираше какво може да се крие зад този рожден ден. Знаеше, че не трябва да бърза. Нужно бе да закъснее за повече тежест, но желанието да бъде по — скоро при нея, залепяше крака му върху газта.
Пъстрият вечерен шпалир на сградите профучаваше насмешливо покрай автомобила. Улиците му се струваха необичайно пусти. сякаш всички знаеха за къде е тръгнал и му се присмиваха. Погледът му от време на време се плъзгаше крадливо към часовника на таблото. Чувстваше се невероятно удобно зад волана на новата си Лада, в безупречната си бяла риза.
Бе имал доста жени през живота си и всичките ги бе обичал. Или поне така си мислеше. Олга бе друго нещо. Това, че му бе студентка, го караше да се чувства неловко. Трудно му бе да си представи тази първа нощ с нея. А още по — трудно, как на другия ден, пред колегите си, ще го нарича „доцент Пиргов“ и ще му говори на „вие“.
Павел поотпусна газта и спря на червеното на някакъв светофар. Изведнъж, заедно с ускорението на спирачките, се почувства тежък и безформен. Пръстите му бяха мръсни и лепкави. Яката на новата риза го стягаше непоносимо, а колата му се струваше чужда и непозната. Мисълта, че Олга може да го използва заради служебното му положение, отново загриза съзнанието му. Не, не е така! Тя наистина го обича. И не може да бъде иначе.
Всичко започна след като дойде при него за консултация по дипломната си работа. Вярно, темата бе от неговата област, но нали в края на краищата тя си има ръководител. Към него трябваше да се обърне. Павел я познаваше само от упражненията, които й водеше. Може би е забелязала погледите му по време на час. Харесваше му наистина, но никога не беше мислил за подобно нещо. По малко ли студентки се бе заглеждал.
Някакъв настойчив клаксон зад гърба му го изкара от унеса. Светофар беше превключил на зелено. Павел рязко подкара напред. Какви ли не глупости му минаваха през главата. Нали той сам й бе предложил да прескочат след консултацията на кафе. Олга можеше да откаже, разбира се. Но защо пък да отказва да отиде до барчето? А когато после й предложи, да я откара с колата си, също не отказа… Но нали пак той я погали, той посегна пръв за целувка! Сигурно е знаела, че сините й очи са го омагьосали и не е нужно да прави нищо. Позната история — дипломантка от провинцията, търсеща лесна кариера, обвързва наивен и все още млад доцент от своята специалност. Обикновено го практикуват с асистенти.
Павел стисна зъби. Много бързо се съгласи да сподели с наго леглото си. Така е, колкото и грубо да звучи. Но ако пък наистина имаше някакъв план, то едва ли щеше да бърза. Щеше да намира причини, да отлага, за да не изглежда съмнително. Искаше му се да не не прав, да е сигурен, че Олга не го търси заради кариерата и апартамента в столицата.
Улови се, че е понамалил скоростта и кара по някаква улица, която не е на пътя му. Имаше нужда за размисли, преди да отиде при нея. Такива нощи обикновено обвързват. Можеше да я изпита, ако желае. Да й каже например, че го изпращат на работа в провинцията, или че са му отнели титлата заради нещо си… Можеше да зареже тази история. Щеше да я преглътне някак си. Не е толкова трудно, и друг път му се е случвало.
Но докога така! При всяка нова среща ли ще се колебае и ще се съмнява. Цялата му младост беше отишла в института. Най — хубавите му години останаха в лабораторията и пред пишещата машина. Връзките му с жени бяха кратки и разхвърляни като накъсани листчета в живота му. Беше вече на тридесет и осем. Миналата година стана доцент. Действително много беше постигнал. Колегите му завиждаха за бързото издигане, макар да се възхищаваха на таланта и работоспособността му. Но и той им завиждаше. Чудеше се, как така, с лека ръка зарязваха започнатата работа и се оставяха да ги повлече живота. После им завиждаше за семействата и децата, които тичаха с полички покрай общежитията.
Знаеше, че не може да се отдаде напълно на никоя жена, защото мисълта му винаги беше заета с нещо друго. Дори и в най — интимните моменти не можеше да не мисли за работата си. Това беше нещо като болест. Колкото по — трудна ставаше задачата, колкото повече не му вървеше, толкова повече се стимулираше за работа. Жените сами го напускаха. Но и Павел бързо забравяше за тях.