Пенелъпи Дъглас
Рожденичката
„Когато пораснеш, сърцето ти умирал.“
Глава 1
Джордан
Не си вдига телефона. Звъня му за втори път в рамките на петнайсет минути, освен това му писах, но не получих отговор. Планира ли да си спомни, че трябва да дойде в два?
Затварям телефона, поглеждам нагоре към часовника над бара и виждам, че е почти полунощ. Още два часа, преди гаджето ми да ме прибере от работа.
А аз си мислех, че ще го изненадам приятно, като му се обадя да ме вземе по-рано тази вечер.
Мамка му.
Трябва да си поправя колата. Не мога да разчитам на него да ме кара насам-натам.
Музиката изпълва въздуха наоколо, вдясно клиентите се смеят, а вляво една от другите барманки пълни хладилника с лед.
Безпокойството боде тила ми. Ако не отговаря, значи е заспал или припаднал. И в двата случая ще си спомни за мен, когато вече е твърде късно. Невинаги е толкова ненадежден, но и няма да му е за пръв път.
Предполагам, че това е стандартен проблем, когато превърнеш свой приятел в гадже. Все още си мисли, че всичко ще му се размине.
Взимам ризата и училищната чанта от шкафа под крановете за бира и прибирам телефона в джоба си. Навличам ризата върху потника си, закопчавам я и я загащвам отпред в джинсите, покривайки се. Обличам се малко по-секси заради бакшишите, но не смятам да излизам оттук само по потник.
— Къде отиваш? — пита Шел и се взира в мен, докато налива бира.
Хвърлям поглед към шефката си. Черната ѝ коса с руси акценти е събрана отгоре на главата ѝ, а на предмишницата ѝ е татуиран низ от сърчица.
— Има среднощна прожекция на Злите мъртви в кино „Гранд“ — казвам ѝ, докато затварям шкафа и прехвърлям презрамката на кожената чанта през главата си. — Ще убия малко време, докато чакам Коул там.
Тя приключва с наливането на бира и ме поглежда така, все едно има да ми казва милион неща, но не знае откъде да започне.
Да, да, знам.
Ще ми се да спре да ме гледа по този начин. Твърде възможно е Коул да не дойде в два, като се има предвид, че сега не си вдига телефона. Знам го. Може вече да е пиян на кирка в дома на някой свой приятел.
Или да спи вкъщи с навит будилник, за да дойде да ме вземе в два, а телефонът му да е оставен в другата стая. Не е много вероятно, но е възможно. Има още два часа. Смятам да му ги дам.
Освен това сестра ми е на работа, а никоя от колежките не може да излезе от бара, за да ме закара вкъщи. Тази вечер работата е малко и мен ме освободиха рано, защото съм единствената, която не издържа дете.
Въпреки че се нуждая от тези пари също толкова отчаяно.
Хващам презрамката на чантата върху гърдите си и чувствам, че сигурно съм на повече от осемнайсет.
Е, вече деветнайсет, почти забравих кой ден сме днес.
Поемам дълбоко дъх и избутвам тревогата от съзнанието си за тази вечер. Много мои връстници не изкарват достатъчно, не могат да си плащат сметките и трябва да молят друг да ги закара някъде. Знам, че е твърде много да очаквам от себе си вече да съм разбрала как да се справям с живота, но все пак е притеснително. Мразя да изглеждам безпомощна.
И също така не мога да виня Коул. Сама взех решението да използвам остатъка от студентския си заем, за да му помогна да си поправи колата. Но той също ми е помагал. Някога двамата бяхме всичко един за друг.
Шел се обръща и оставя бирата на бара пред Грейди — един от редовните клиенти — прибира парите му и ми отправя още един поглед, докато въвежда продажбата в касовия апарат.
— Колата ти не работи — отбелязва. — И навън е тъмно. Не можеш да вървиш до киното. Сводниците постоянно търсят секси тийнейджърки с руси коси и прочее.
Изсумтявам.
— Трябва да спреш да гледаш толкова филми по действителни случаи.
Може да се намираме близо до някои по-големи градове, а Чикаго да е само на няколко часа път от тук, но все пак сме в средата на нищото.
Вдигам преградата и излизам иззад бара.
— Киното е точно зад ъгъла — казвам ѝ. — Ще стигна дотам за десет секунди, ако тичам така, все едно ме оценяват.
Потупвам Грейди по гърба, докато си тръгвам, а сивата му коса, вързана на опашка, се залюлява, когато се обръща да ми намигне.
— Чао, хлапе — казва ми.
— Лека.
— Джордан, почакай. — Шел надвиква джубокса и аз обръщам глава, за да я погледна.
Виждам как измъква от хладилника кутия и картонена кутийка вино и ги избутва към мен през бара.
— Честит рожден ден — казва, усмихвайки ми се така, сякаш знае, че вероятно смятам, че е забравила.