А аз не искам да го правя. Не искам да гледам и как сестра ми го прави всяка вечер.
Тялото ми си е за мен. За мен и за онзи, на когото бих искала да го покажа. Ще остана в „Граундърс“, много благодаря.
— Добре съм — казвам ѝ. — Ще се оправя.
Тя въздиша.
— Хубаво — отвръща, отказала се временно. — Просто бъди подготвена, ако това не проработи, окей?
Под това има предвид двамата с Коул да живеем в къщата на баща му.
Подминавам я, за да взема малко лимонада от хладилника, и внезапно чувам ниското ръмжене на приближаващ двигател. Спирам, поглеждам към прозореца и виждам края на черен пикап, който отбива в алеята. Същият „Шевролет Шайен“ от седемдесет и първа, на който се возих след киното онази вечер, когато трябваше да приберем Коул от полицейското управление.
Сърцето ми се разтуптява, но аз го пренебрегвам и бързо затварям хладилника.
— Баща му се прибира — казвам, грабвам чантата ѝ от плота и ѝ я тиквам в ръцете. — Трябва да си вървиш.
— Защо?
— Защото къщата не е моя — изтърсвам и я избутвам към пералното помещение и задната врата. — Нека мине поне седмица, преди да се натрапя в личното му пространство с всичките си приятели.
— Аз съм ти сестра.
Чувам затръшването на вратата на кола.
Продължавам да избутвам Кам към задния вход, но тя забива пети в земята.
— По-добре ме дръж в течение — предупреждава. — Няма да дам да позволиш на някакъв перверзник шкембелия на средна възраст, който много се радва да приюти чифт секси тийнейджърски бедра в къщата си, да настоява за допълнителни услуги от новата си наемателка.
— Млъкни. — Но не мога да спра да се подхилвам.
Не, той не е шкембелия, на средна възраст или пък перверзник. Поне така мисля.
Тя се обръща, ръгва ме игриво в стомаха и казва с дълбок дрезгав глас:
— Хайде, скъпа. — Приближава се към мен и се опитва да увие съблазнително ръце около мен. — Време е да си заработиш наема, моето момиче.
— Млъкни! — викам тихо, смея се и се опитвам да я избутам от кухнята. — Боже, не ме излагай така. Изчезвай!
— Не се страхувай — продължава тя и се преструва на някакъв зловещ старец, докато лигави устни и се опитва да ме целуне. — Момиченцата се грижат за своите татенца.
След това се бута наужким в мен и се опитва да докара бирен корем с петдесет и пет сантиметровата си талия.
— Стига! — моля я, пламнала от срам.
Тя ме опипва нагоре-надолу по бедрата и се усмихва, докато се опитвам да я изтикам навън от кухнята.
Но внезапно спира, отпуска лице и погледът ѝ се фокусира върху нещо — или някого — зад мен.
Затварям очи за миг. Страхотно.
Обръщам се назад и виждам бащата на Коул, застанал на вратата между всекидневната и кухнята, втренчен в нас. Топлина пълзи нагоре по врата ми, когато го виждам отново.
Чувам как сестра ми си поема дъх и се отдалечавам от нея, прочиствайки гърло. Не мисля, че е чул нещо. Или поне се надявам да не е.
Очите му се стрелкат между двете ни и накрая се спират върху мен. Късата му коса е леко разбъркана, потта от работния ден все още мокри страните му, а по челюстта му е набола лека брада. Върху предмишниците му има черни следи, а сухожилията на загорелите му ръце се свиват, докато стиска колана си с инструменти и кутията за обяд.
Той си поема дълбок дъх, пристъпва напред и оставя нещата си върху централния плот.
— Преместихте ли всичко? — пита ме, докато прокарва ръка през косата си.
Кимвам.
— Аха — изтърсвам. — Искам да кажа, да.
Сърцето ми отново се вълнува, като че ли в гръдния ми кош се разливат океански вълни, и изобщо не мога да си спомня какво се очаква от мен. Затова кимвам отново и мигам на парцали, докато сестра ми не се появява в зрителното ми поле от едната страна и най-накрая не си спомням какво се случва.
— Пайк. Господин Лоусън — поправям се. — Извинете. Това е сестра ми Кам. — Посочвам към нея. — Тя тъкмо си тръгва.
Той я поглежда.
— Привет.
И след това за моя изненада погледът му се връща за миг обратно върху мен, преди да забележи пощата върху плота и да започне да я преглежда, като че ли ни няма.
Примигвам, леко объркана.
Кам е страшно парче. Може да е по-млада от него, но определено е жена и повечето мъже спират погледа си за по-дълго върху нея, върху дългите ѝ крака и наперените и скъпи хълмчета под потника ѝ. Той обаче не го прави.
— Аха, радвам се да се запознаем — отвръща тя. — Благодаря, че приютихте сестра ми.
Той ни поглежда за кратко и се усмихва леко, преди да вземе всички пликове и да ги натъпче в кутията за писма.