Дани скача от стола си.
— Аз само… ще ида да нагледам баба — казва и тихо ме подминава по пътя към апартамента си.
Пайк стои между входната врата и рецепцията, свил ръце в юмруци до тялото си, и изглежда така, все едно се кани да пристъпи напред, но не го прави.
Приближавам се до бюрото и оставям хартията.
— Какво? — питам.
Но той продължава да стои на място като изпаднал в транс.
Тилът ми се изпотява, изнервям се. Защо се е заковал там и се звери в мен?
— Какво искаш? — Настоявам с рязък тон.
Той отваря уста, но после я затваря и преглъща.
— Господи, Пайк…
— Денят, в който си тръгна — изтърсва и аз застивам.
Чакам и се ослушвам, докато очите му ме гледат уплашено.
— Къщата беше толкова празна — продължава. — Падна тишина, както никога преди. Не чувах стъпките ти горе, нито сешоара ти, не очаквах да влезеш в стаята. Замина си. Всичко просто… — свежда поглед — … изчезна.
В гърлото ми се настанява буца, усещам как в очите ми избиват сълзи, но стискам челюст и отказвам да им се поддам.
— Обаче все още те усещах — прошепва. — Все още беше навсякъде. Кутията с бисквити в хладилника, задните панели, които избра, начинът, по който разбъркваше всичките ми снимки, когато бършеше рафтовете. — Усмихва се на себе си. — Но не можех да ги подредя, защото ти ги беше докосвала за последно и исках всичко да стои, както си го оставила.
Брадичката ми потреперва, кръстосвам ръце на гърдите си и скривам юмруци под мишниците си.
След кратко мълчание продължава:
— Нищо няма да бъде отново такова, каквото беше, преди да дойдеш в дома ми. И аз не го искам. — Поклаща глава. — Ходех на работа, после се връщах вкъщи и стоях там всяка вечер и целия уикенд, всеки уикенд, защото там бяхме заедно. Все още те усещах там. — Пристъпва по-близо и снишава глас. — Там можех да се отпусна в прегръдките ти и да се държа за последната дреболия в къщата, която доказваше, че за кратко си била моя.
Гласът му става плътен, виждам как очите му се насълзяват.
— Наистина си мислех, че постъпвам правилно — казва, сбърчвайки чело. — Мислех, че се възползвам от теб, защото си млада и красива, толкова щастлива и пълна с надежда въпреки всичко, което си преживяла. Накара ме да чувствам, че светът отново е голям.
Дишането ми се накъсва, не знам какво да правя. Ненавиждам това, че е дошъл тук. Ненавиждам това, че се радвам на присъствието му. Ненавиждам го.
— Не можех да открадна живота ти и да те задържа за себе си, разбираш ли? — обяснява. — Но после осъзнах, че не си щастлива и пълна с надежда, нито ме караш да се чувствам добре, защото си млада. Ти си всичко това и си способна на тези неща, защото си добър човек. Такава си.
От окото ми се откъсва сълза и се търкулва надолу по бузата ми.
— Скъпа — прошепва той, а ръцете му се тресат. — Надявам се, че ме обичаш, защото аз те обичам като луд и ще те искам до края на живота си. Опитах се да стоя далеч от теб, защото си мислех, че това е правилното нещо, но не мога, мамка му. Нуждая се от теб и те обичам. Такъв късмет няма да ме споходи втори път и няма да сглупя отново. Обещавам.
Брадичката ми потреперва, нещо напира в гърлото ми и се опитвам да го задържа вътре, но не мога. Лицето ми се сгърчва, разплаквам се и се извръщам от него. Сълзите ми текат като някакъв проклет водопад. Мразя го. Мразя го, мамка му.
За секунда той обвива ръце около мен, прегръща ме изотзад и заравя лице в шията ми.
— Съжалявам, че ми отне толкова дълго — прошепва в ухото ми.
— Наистина — изплаквам. — Отне ти твърде дълго.
— Ще ти се реванширам. — Обръща ме и хваща лицето ми, притиска устни до ухото ми. — Обещавам.
Прегръща ме известно време, а гордостта ми нашепва да не се предавам. Да не се сближавам с никого и да не давам повече никакви втори шансове.
Но не съм съвсем сигурна, че не бих направила същото на негово място. Коул, Линдзи, Шел, сестра ми, Дъч, целият квартал… ще ни одумват. Някои от тях ще го съдят. Страхът му е оправдан.
Но те не знаят. Не знаят какъв късмет имаме и колко е хубаво.
Обичам го.
Отскубвам се и избърсвам сълзите си от тениската му.
— Не съм слагала снимките ти на грешните места — казвам му. — Слагах ги там, където им е мястото.
Той се разсмива, избърсва сълзите от лицето ми и ме придърпва към себе си, за да ме целуне. Всичко ме връхлита отново като порой — устата му, нежна, но силна, вкусът му — и отвръщам на целувката му, надигам се на пръсти, за да я засиля.
— Стая ли ви трябва? — изчуруликва някой. — Дошли сте на правилното място.
Отново се отдръпвам, а Пайк прочиства гърло, докато Дани влиза и сяда обратно на стола си.